Том Кланси
Под обсада (3)

2.

Военновъздушна база „Андрюс“, щата Мериленд

Неделя, 12:10 ч.

Навремето, когато беше изтекъл мандатът му като кмет на Лос Анджелис, Пол Худ се бе убедил, че да напуснеш даден пост, не означава просто да си събереш багажа и да опразниш бюрото. Човек изпада в нещо като траур, все едно е на погребение. Спомня си за хубавото и тъжното, за радостите и наградите, за постигнатото и за онова, което не е успял да свърши, за любовта и понякога за омразата.

„Омразата“ — помисли си той и присви очи с цвят на лешник. Сега омразата го преизпълваше, макар че Худ не бе съвсем сигурен към кого и към какво е насочена тя.

Но не от омраза бе подал оставка като главен директор на Оперативния център, елитна част за преодоляване на кризисни ситуации към американското правителство. Беше го направил, за да има повече време за жена си, за дъщеря си и сина си. За да опази семейството си. Въпреки това омразата го раздираше.

„Кого мразя, Шарън ли? — запита се ни в клин, ни в ръкав Худ и се засрами. — Нима не мога да й простя, задето ме е принудила да избирам?“

Опита да си даде отговор на този въпрос, докато опразваше писалището и подреждаше в кашона разсекретените документи — бе длъжен да остави тук поверителните папки и дори личните си писма. Направо не можеше да повярва, че е прекарал в този кабинет някакви си две и половина години — съвсем малко време. Но бе работил рамо до рамо с хората тук и щеше да му бъде мъчно за тях. Щеше да му липсва и онова, което шефът на разузнаването Боб Хърбърт наричаше „порочната тръпка“ от работата. Животът на милиони хора зависеше от решенията — мъдри или инстинктивни, понякога дори отчаяни, които той и подчинените му взимаха. В такива случаи, пак по думите на Хърбърт, Худ се чувстваше не бог, а звяр с опънати до скъсване нерви и напрегнати сетива.

Всичко това също щеше да му липсва.

Худ отвори пластмасовата кутийка, в която държеше изрезка от вестник, дадена му от генерал Сергей Орлов, шеф на руския Оперативен център с кодово име „Огледален образ“. Хората на Худ бяха помогнали на „Огледален образ“ да осуети домогванията на някои руски офицери и политици отцепници да хвърлят Източна Европа във война. Във вестникарската изрезка бе вградено тъничко като косъм микрофонче. С него полковник Леонид Роски беше подслушвал вероятните съперници на министъра на вътрешните работи Николай Дожин, също участвал в заговора.

Худ сложи пластмасовата кутийка в кашона и погледна усуканото парченце черен метал. Беше твърдо и леко, краищата му бяха огънати и овъглени. Късчето беше от обвивката на севернокорейска ракета. Беше се разтопило, когато военният отряд за бързо реагиране към Оперативния център беше унищожил ракетата малко преди тя да бъде изстреляна срещу Япония. Худ бе получил парченцето метал от своя заместник, генерал Майк Роджърс.

„Моят заместник“ — помисли си той. На хартия Худ излизаше в половинмесечен отпуск и чак след това оставката му щеше да влезе в сила. Дотогава временно изпълняващ длъжността главен директор на центъра щеше да бъде Майк. Худ се надяваше президентът да назначи генерала за постоянно на този пост. Не го ли стореше, това щеше да бъде тежък удар за Майк.

Худ вдигна парчето от ракетата. Все едно държеше късче от живота си. Оперативният център беше осуетил нападението срещу Япония и бе спасил живота на един-два милиона души. Дребни нещица като парчето метал отприщваха цял порой от спомени.

Худ върна късчето в кашона. Стори му се, че днес климатичната инсталация бучи прекалено силно. Или може би в кабинета бе прекалено тихо? Нощната смяна вече бе застъпила, телефонът не звънеше. Към кабинета не се приближаваха стъпки.

Худ прегледа набързо другите дребни вещи — за него скъп спомен, пъхнати в горното чекмедже на писалището.

Вътре имаше пощенски картички, които децата му бяха пращали, докато караха ваканциите при баба си — виж, не бе получил нищо последния път, когато жена му бе заминала заедно с тях, за да решала дали да го напусне. В чекмеджето бяха прибрани и книги, които Худ бе чел в самолетите — беше си записвал върху полетата едно-друго: какво да не забрави да направи, щом пристигне закъдето бе тръгнал или щом се прибере вкъщи. Вътре имаше и месингов ключ от хотелска стая в Хамбург, Германия, където Худ се бе сблъскал с Нанси Джо Бозуърт, която навремето бе обичал и за която бе смятал да се ожени. Преди двайсет години Нанси го беше зарязала, без да му дава никакви обяснения.

Худ стисна ключа в длан. Прииска му се да го пъхне в джоба си и отново да изпита същото, както онзи път в хотела. Но устоя на подтика и метна ключа в кашона. Върнеше ли се дори и в помислите си към момичето, което го беше изоставило, надали щеше да спаси брака си.

Затвори горното чекмедже. Беше казал на Шарън, че ще я заведе на богата вечеря, и нямаше причина да я пропуска. Беше се сбогувал с подчинените си, днес следобед шефовете на отдели му бяха спретнали изненадваща прощална сбирка. Всъщност Худ не бе особено изненадан. Шефът на разузнаването Боб Хърбърт бе съобщил на всички по електронната поща часа и деня, но бе пропуснал да заличи от списъка адреса на Худ. Когато бе влязъл в заседателната зала, Худ се бе престорил на изненадан. Добре поне че на Боб не му се случваше често да допуска подобни грешки.

Дръпна долното чекмедже. Извади тефтерчето с адреси на лични познати, дискетата за решаване на кръстословици и главоблъсканици, до чиято помощ така и не бе прибягвал, и програмата с цигулковите концерти на дъщеря си Харли. Беше пропуснал повечето от тях. В края на седмицата заминаваше заедно с жена си и децата за Ню Йорк — Харли щеше да участва заедно с други млади виртуози от Вашингтон в концерт за посланиците, акредитирани към Организацията на обединените нации. По ирония на съдбата концертът беше в чест на важна мирна инициатива в Испания, където Оперативният център бе помогнал много за предотвратяването на гражданска война. Но колкото и да му беше неприятно на Худ, макар сред поканените на концерта да нямаше външни лица, не можеха да присъстват дори родителите. На него му беше любопитно как новият генерален секретар на ООН — Мала Чатерджи, ще се справи с първата си обществена проява. Бяха я избрали на поста, след като предишният генерален секретар — Масимо Марсело Мани, бе починал от инфаркт. Макар и да не притежаваше опита на другите кандидати, младата жена бе посветила много сили на борбата за човешки права с мирни средства. Влиятелни държави като Съединените щати, Германия и Япония я бяха подкрепили, защото се надяваха тя да попритисне с недвусмислената си позиция Китай.

Худ остави в чекмеджето телефонния указател на държавните служители, месечния бюлетин с имената на различните страни и на техните държавни глави, дебелия наръчник с военни акроними. За разлика от Хърбърт и генерал Роджърс, Худ не бе служил никога във въоръжените сили. Срамуваше се, задето не е излагал живота си на опасност, особено когато възлагаше една или друга задача на отряда за бързо реагиране. Но както веднъж се бе изразил Даръл Маккаски, натоварен с връзката на Оперативния център с Федералното бюро за разследване, „точно затова сме и екип, всеки допринася с нещо, което останалите не умеят“.

Худ застина — бе намерил на дъното на чекмеджето купчинка снимки. Махна ластичето, с което бяха прихванати, и се зае да ги разглежда. Наред със снимките от излети сред природата и фотографиите с държавници от цял свят имаше и снимки на редник Бас Мур от отряда за бързо реагиране, на неговия началник подполковник Чарли Скуайърс, на шефката на икономическия и политическия отдел Марта Маккол. Редник Мур беше загинал в Северна Корея, подполковник Скуайърс бе намерил смъртта си при изпълнение на задача в Русия, а Марта бе убита преди броени дни в Испания, на една мадридска улица. Худ пак прихвана снимките с ластичето и ги прибра в кашона.

Затвори и последното чекмедже. Сложи в кашона и опърпаната поставка за компютърната мишка с изглед от Лос Анджелис, и чашата за кафе с надпис „Кемп Дейвид“. Забеляза, че вляво, точно при отворената врата на кабинета стои някой.

— Имаш ли нужда от помощ?

Худ се усмихна едва доловимо. Прокара пръсти през черната си къдрава коса.

— Не. Влез де. Какво правиш тук толкова късно?

— Преглеждам за утре заглавията във вестниците от Далечния изток — отвърна жената. — Натъкнах се на дезинформация.

— За?

— Не мога да ти кажа. Вече не работиш тук!

— Бре, бре, бре, колко сме прилежни! — засмя се Худ.

Ан Фарис също се усмихна и влезе бавно в кабинета. Навремето „Вашингтон Таймс“ я бе описал като една от двадесет и петте най-изгодни партии сред разведените жени в столицата. Близо шест години по-късно тя пак си оставаше в тази класация. Работеше като пресаташе в Оперативния център. Беше висока метър шейсет и осем и тази вечер бе облечена в тясна черна пола и бяла блуза. Бе с големи топли очи с цвят на тъмна ръжда, от които Худ позабрави за гнева си.

— Обещах си да не ти се пречкам — каза високата стройна жена.

— Но ето че си тук.

— Да, тук съм.

— И не ми се пречкаш — допълни той.

Ан спря при писалището и погледна шефа си. Дългата й кестенява коса се спускаше като водопад отпред на рамото. Худ се взря в очите й и при вида на грейналото й в усмивка лице си спомни колко често през последните две и половина години тя го е насърчавала, помагала му е, не е криела, че го харесва.

— Наистина не искам да ти преча — подхвана Ан. — Но не искам и да се сбогуваме на някаква служебна сбирка.

— Ясно. Радвам се, че си тук.

Тя приседна на крайчеца на писалището.

— Какво смяташ да правиш от тук нататък, Пол? Във Вашингтон ли ще останеш?

— Не знам. Мисля да се върна към финансите — отвърна той. — Щом се приберем от Ню Йорк, съм си уредил срещи с някои хора. Ако не излезе нищо, не знам. Може би ще се установя в някое малко провинциално градче и ще отворя счетоводна фирма. Данъци, борсови котировки, рейндж роувър. Ще събирам с гребло окапалите листа. Защо не? Няма да ми е никак зле.

— Знам. Опитвала съм.

— И смяташ, че няма да издържа ли?

— Не знам — отвърна жената. — Какво ще правиш, когато децата пораснат? Синът ми вече кара пубертета и се притеснявам какво ще правя, когато замине да следва в колеж.

— Как така какво ще правиш?! — учуди се Худ.

— И аз се питам същото. Освен ако някой прекрасен мъж на средна възраст с очи с цвят на лешник не ме отведе на Антигуа или на Тонга! — засмя се Ан.

— Да, освен ако не те заведе — изчерви се Худ.

— Сигурно ще си купя къща на някой от тези острови и ще пиша истинска литература, а не статийките, с които се занимавам във Вашингтон. Искам да разкажа някои неща.

Тя наистина имаше какво да разкаже — навремето беше работила като репортерка, после като прессекретар на сенатора от щат Кънектикът Боб Кауфман. Знаеше доста за политическите интриги, за далаверите и мръсните номера в коридорите на властта.

Худ въздъхна. Погледна писалището, което му се стори някак безлико.

— И аз не знам с какво ще се заема. Първо трябва да уредя някои лични въпроси.

— С жена си ли?

— Да, с Шарън — отвърна той едва чуто. — Ако успея, нещата сами ще се наредят.

Бе изрекъл името на жена си съвсем преднамерено — така тя сякаш присъстваше с тях в стаята. Направи го, понеже днес Ан бе по-настойчива от обикновено. Това беше последната й възможност да си поговори насаме с него тук, където спомените за дългото тясно сътрудничество, за победите и разгромите, за потисканото сексуално привличане изведнъж изникнаха съвсем ясно.

— Мога ли да те питам нещо? — поде пак Ан.

— Разбира се.

Тя сведе очи.

— Колко ще издържиш така? — рече гърлено жената.

— Колко ли? — отвърна все така тихо Худ и поклати глава. — Не знам, Ан. Наистина. — Дълго не сваля очи от нея. — Нека сега аз те питам нещо.

— Питай! — подкани тя. — Каквото искаш.

Гледаше го още по-морно и отпреди. Той се запита какво го е прихванало, та си причинява това.

— Защо точно аз? — поинтересува се Худ.

Ан се изненада.

— Защо проявявам интерес точно към теб ли?

— Само това ли проявяваш? Интерес?

— Не — призна си тя тихо.

— И защо? — настоя Худ.

— Не е ли ясно?

— Не. Губернаторът Вегас. Сенаторът Кауфман. Президентът на Съединените щати. Работила си с едни от най-изявените личности в държавата. Аз не съм като тях. Аз, Ан, си плюх на петите, избягах от арената.

— Не, не си избягал. Напуснал си я — поправи го тя. — По-различно е. Напусна я, защото ти е дошло до гуша от безкрайните интриги, от политическата целесъобразност, от това да си мериш думите. Честността, Пол, е много привлекателна. Както и интелигентността. А също умението да запазваш самообладание, когато край теб разни мазни политици, генерали и държавни глави подрънкват със сабите.

— Пол Худ, самото въплъщение на самообладанието — подсмихна се той.

— Какво му е лошото на самообладанието? — попита Ан.

— Не знам — отвърна той. Изправи се и вдигна кашона. — Знам обаче, че съм объркал нещо в живота си и трябва да разбера какво.

Ан също стана от писалището.

— Е, ако имаш нужда от помощ, аз съм на разположение. Звънни, ако искаш да си поговорим, да пийнем кафе, да вечеряме заедно.

— Непременно — усмихна се Худ. — Благодаря, че се отби.

— То оставаше да не се отбия — каза жената.

Худ й показа с кашона да мине пред него. Тя излезе от кабинета с бърза крачка, без изобщо да се обръща. Дори и в очите й да се четеше тъга или изкушение, Худ не ги видя.

Затвори вратата след себе си. Тя изтрака тихо, но така, сякаш му показваше, че връщане назад няма.

Докато вървеше към асансьора, Худ спираше пред тесните като килийки кабинети, за да се сбогува със служителите от нощната смяна. Рядко ги виждаше — след седем вечерта центърът се поемаше от Бил Ейбрам и Кърт Хардауей. Преобладаваха младите лица. Хората, решени на всяка цена да преуспеят в живота. При цялото си самообладание Пол Худ се чувстваше едва ли не полезно изкопаемо.

Добре че заминаваше за Ню Йорк — щеше да има време да поразмисли, да поизглади отношенията си с Шарън. Стигна при асансьора, качи се и погледна за последно службата, на която бе посветил толкова време и усилия и където толкова често бе усещал тръпката на вълнението. Защо да си криви душата: работата тук щеше да му липсва. И то много.

Вратата на асансьора се затвори и Худ усети, че пак му кипва. И той не знаеше защо — заради това, че е напуснал службата, или заради всичко, което му предстоеше от тук нататък. Веднъж психоложката на Оперативния център Лиз Гордън му бе подметнала, че хората са измислили думата объркване, за да описват с нея неща, които не разбират.

Дано да беше така.