Том Кланси
Под обсада (43)

42.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Неделя, 00:00 ч.

Харли Худ бе коленичила с лице към затворените врати на залата на Съвета за сигурност. Австралиецът бе застанал зад нея и я теглеше болезнено за косата. Другият терорист, който говореше май с испански акцент, стоеше зад съучастника си и току си поглеждаше часовника. Лицето на момичето се бе издуло като плондер точно на дясната скула, където онзи тип я бе фраснал с пистолета при опита й да го ухапе. После я беше ударил с пестник и по устата и сега й течеше кръв. Роклята й беше разкъсана и на двете рамене, вратът й пареше, понеже я бяха стиснали за него и я бяха довлекли тук, левият хълбок я болеше, след като преди няколко секунди я бяха изритали с тежка кубинка.

Не бе дошла доброволно на мястото, където се канеха да я екзекутират — беше се съпротивлявала с всички сили.

Сега гледаше невиждащо право напред. Болеше я цялото тяло, ала най-болезнено за нея бе това, че е загубила човешки облик, нещо, което дори не можеше да докосне. В миг на прозрение си даде сметка, че едно момиче сигурно се чувства така и когато го изнасилват. И му отнемат правото да решава само. Отнемат му достойнството. И му насаждат страха, че и в бъдеще може да му се случи същото, че отново и отново ще се връща към преживяното, изникнало в съзнанието само защото някой случайно го е подръпнал за косата или то е усетило под коленете си килим. И най-лошото от всичко бе, че Харли не го бе предизвикала с нищо — с никаква постъпка или дума. Просто бе удобна мишена за нечия животинска враждебност. Дали човек изпитваше същото и когато умираше? Никакви ангели и тръби. Превръщаш се в парче месо, и толкоз.

Не!

Харли нададе яростен вик, изтръгнал се от душата й. После отново изпищя, напрегна мускули и въпреки болката се опита да се изправи. Да, човек се чувстваше така, когато умираше, но само ако допуснеше да се стигне дотам. Австралиецът я дръпна с все сила за косата и я завъртя като пумпал. Харли се свлече на пода, по гръб. Пак се замъчи да стане, като се мяташе ту наляво, ту надясно. Похитителят я затисна с коляно. Натика в устата й дулото на пистолета.

— Хайде, пищи! — тросна се той.

Харли наистина изкрещя предизвикателно, при което онзи натисна още по-силно дулото в гърлото й и тя се задави.

— Хайде още веднъж, ангелче — подвикна престъпникът. — Изпищиш ли, пистолетът също ще изпищи.

В гърлото й се насъбра слюнка с дъх на метал. По едно време слюнката се смеси с кръв и Харли спря да вика, за да преглътне. Но от дулото не можеше и дъх да си поеме, камо ли да се изкашля. Още преди онзи да я е застрелял, щеше да се задави със собствената си слюнка и да умре. Пресегна се и се опита да избута дланта му, но със свободната си ръка терористът я стисна за китките и с лекота ги отмести.

— Хайде, време е — подкани Барон.

Даунър погледна кръвнишки Харли, която се задави и издаде гърлен стон.

Точно тогава радиостанцията изпиука.

— Задръж! — нареди припряно Барон. — Да! — каза в радиостанцията.

— Обажда се генералният секретар на ООН Чатерджи — обясни жената в другия край на линията. — Осигурихме парите, хеликоптерът също е потеглил към вас.

Даунър и Барон се спогледаха. Уругваецът натисна копчето за изключване на звука и присви невярващо очи.

— Лъже — отсече Даунър. — Не може да ги е осигурила толкова бързо.

Барон отново включи радиостанцията.

— Как събрахте парите? — попита той.

— Властите на САЩ гарантираха заем от Федералния резерв в Ню Йорк — поясни Чатерджи. — В момента теглят парите и ще ги донесат.

— Изчакайте, след малко ще ви потърся — отвърна уругваецът.

Обърна се и хукна надолу по стълбите.

— Няма да екзекутирате заложника, нали? — попита Чатерджи.

— Ако лъжете, ще екзекутирам не един, а двама — закани се Барон.

Изключи радиостанцията и забърза към сателитния телефон в долния край на залата.