Том Кланси
Под обсада (11)

10.

Бетезда, щата Мериленд

Събота, 19:46 ч.

Майк Роджърс се намираше в състояние, което наричаше „състоянието Гари Купър“. Не в истинския, а в своя кино живот, макар че в момента двете се покриваха напълно.

Бившият заместник-директор на Оперативния център, който сега бе временно изпълняващ длъжността директор, не помнеше да е бил някога през живота си объркан или несигурен. В колежа четири пъти му бяха чупили носа по време на баскетболни мачове — не за друго, а защото той бе видял коша оголен и се бе хвърлил в нападение, без да се интересува дали „Смерчовете“, „Железарите“, „Трепачите“ и не знам още кои си ще му се изпречат на пътя. Беше изкарал два мандата във Виетнам, по време на войната в Персийския залив бе командвал механизирана бригада — бяха му възлагали задачи и той ги бе изпълнявал до последната. Първия път, когато бе заминал заедно с отряда за бързо реагиране в Северна Корея, беше обезвредил фанатизиран офицер, наумил си да изравни със земята Япония. След като се бе прибрал от Виетнам, дори беше намерил време да защити докторат по история на света. Докато сега…

Беше потиснат не само защото Пол Худ бе подал оставка, макар че и заради това. Каква ирония на съдбата! Преди две и половина години не можеше и да си представи как ще докладва на този тип — на някакъв си цивилен, мотал се по увеселения за набиране на средства и по приеми с кинозвезди, докато Роджърс е изтласквал Ирак от Кувейт. Но Худ се оказа мъж на място — освен че разбираше от политика, умееше и да ръководи. Щеше да липсва на Роджърс.

Сега Майк бе облечен в широк сив анцуг и бе се излегнал направо с маратонките върху коженото канапе. Размърда се предпазливо. Точно преди половин месец бе заловен от терористи в долината Бекаа в Ливан. Изгарянията втора и трета степен, които бе получил по време на мъченията, още не бяха зараснали напълно. Както и вътрешните рани.

Роджърс премести поглед. Взря се с тъжни светлокафяви очи в телевизионния приемник. Гледаше „Веракрус“, един от последните филми на Купър, където той изпълняваше ролята на бивш офицер от Гражданската война, прехвърлил се като наемник южно от границата и прегърнал каузата на тамошните революционери. Сила, достойнство, чест — ето какво олицетворяваше Купър.

„Такъв доскоро бях и аз“ — помисли си тъжно Роджърс.

В Ливан бе загубил не само част от кожата си и своята свобода. Бяха го натикали в някаква пещера и го бяха горили с факла. Бяха потъпкали самоуважението му. Но не защото Роджърс се бе уплашил да не умре. Смяташе, че викингите са били прави в убеждението си, че човек започва да умира още от мига на своето раждане и че смъртта по време на битка е най-достойният начин да достигнеш неизбежния край. Но за малко в Ливан да му отнемат и това. Точно както високата температура, и непоносимата болка размътва съзнанието. Спокойният, уравновесен мъчител се превръща едва ли не в глас на разума и подсказва на разсъдъка какво да прави. Роджърс за малко да каже на терористите всички тайни на местния клон на Оперативния център, който те бяха превзели.

Затова и сега имаше нужда от Гари Купър. Не за да изцери душата му — според Роджърс това си беше невъзможно. Беше се прекършил и нямаше да забрави никога този миг, това, че и той е човек от плът и кръв. Спомни си първия път, когато по време на баскетболна среща си бе изкълчил глезена — не му беше минало за една нощ. Усещането, че е непобедим, го беше напуснало завинаги.

Виж, много по-страшен бе сломеният дух.

Сега имаше нужда да си повиши самочувствието, което похитителите му бяха отнели. Да се стегне, за да управлява Оперативния център, докато президентът реши кого да назначи за титуляр на мястото на Пол Худ. След това Роджърс щеше да решава какво да прави в бъдеще.

Погледна отново телевизионния екран. Филмите открай време бяха неговото убежище и тих пристан, нещо, от което той черпеше сили. Преди години баща му, който съвсем се бе пропил, все му посягаше да го бие — в такива случаи малкият Майк Роджърс се мяташе на колелото, отиваше в местното кино, плащаше си двайсет и петте цента и се захласваше по филм за Дивия запад или за войната, или по исторически епос. С годините формираше възгледите, живота и професионалния си път, подражавайки на героите на Джон Уейн, Чарлтън Хестън или Бърт Ланкастър.

Не помнеше те и един-едничък път да са се прекършвали само защото са ги подложили на изтезания. Чувстваше се много самотен.

Гари Купър тъкмо бе спасил млада мексиканка, тормозена от някакви изроди войници, когато безжичният телефон иззвъня. Роджърс вдигна слушалката.

— Ало!

— Майк! Слава богу, че си вкъщи…

— Пол!

— Да, аз съм. Слушай — рече Худ, — намирам се в кореспондентския пункт на Обединените нации, точно срещу заседателната зала на Съвета за сигурност. Отвън в коридора току-що застреляха четирима души от охраната.

Роджърс седна.

— Кой ги е застрелял?

— И аз не знам — отвърна Худ. — Но доколкото схващам, същите хора са проникнали вътре в заседателната зала.

— Харли къде е? — попита Роджърс.

— В залата. Заедно с почти всички делегати в Съвета за сигурност и с целия струнен оркестър.

Роджърс грабна дистанционното устройство, изключи видеото и включи канала на Си Ен Ен. Репортерите предаваха на живо от Организацията на обединените нации. Но както личеше, не бяха съвсем наясно какво точно става вътре.

— Знаеш, Майк, какви са правилата за сигурност тук — допълни Худ. — Ако някой бъде взет за заложник, минават часове, докато ООН уточни кои точно са похитителите и повдигне въпроса хората да бъдат пуснати на свобода.

— Разбрах те — рече Роджърс. — Ще звънна на Боб, за да му съобщя. Ти на клетъчния телефон ли ще бъдеш?

— Да.

— Дръж ме в течение, ако е възможно — помоли Роджърс.

— Дадено — каза Худ. — Майк…

— Ще имаме грижата, Пол — увери го Роджърс. — Знаеш след всяко нападение има период, през който страстите се охлаждат. Похитителите съобщават исканията си, опитват се да се пазарят. Няма да пилеем време. Вие с Шарън само не се безпокойте.

Худ му благодари и затвори. Роджърс увеличи звука на телевизора и заслушан в репортажите, се изправи бавно. Водещият на новините все още не знаел кой е бил в камионетката и защо е нападнал ООН. Петимата, проникнали в заседателната зала на Съвета за сигурност, още не били направили официално изявление и не се били опитали да установят връзка.

Роджърс изключи телевизора. Тръгна към спалнята, за да се преоблече, и пътем набра номера на мобилния телефон на Боб Хърбърт. Шефът на разузнаването към Оперативния център бе на вечеря със заместник-министърката на външните работи Андрея Фортелни. Откакто жена му беше загинала в Бейрут, Хърбърт не ходеше много-много по светски сбирки, но със същата стръв събираше разузнавателна информация, независимо какъв беше източникът, дали високопоставени представители на чужди държави или американски управленци. Както в японския филм „Рашомон“ — единственото японско нещо, освен суши и „Седемте самураи“, което Роджърс харесваше — в държавните дела рядко имаше и грамче истина. Всичко беше въпрос на гледна точка. А Хърбърт беше професионалист и държеше да е наясно с възможно най-много гледни точки.

Освен другото беше много предан на приятелите и колегите си. Когато Роджърс му звънна, за да му съобщи за случилото се, Хърбърт обеща до половин час да бъде в Оперативния център. Роджърс го помоли да повика и Мат Стол. Вероятно щеше да се наложи да проникнат в компютрите на ООН, а Мат нямаше равен като хакер. Роджърс добави, че междувременно ще вдигне под тревога отряда за бързо реагиране. Заедно с целия Оперативен център, и двайсет и един членната елитна част към него се помещаваше в Академията на ФБР в Куонтико. Ако се наложеше, за по-малко от час щяха да бъдат в сградата на Обединените нации в Ню Йорк.

Роджърс се надяваше да не се стига чак дотам. За беда терористи, започнали акцията си с убийства, вече нямаха какво да губят и нямаше да се колебаят да застрелят още хора. Пък и през последния половин век се бе разбрало, че тероризмът пет пари не дава за помирителната дипломация на ООН.

„Надеждата — помисли си той горчиво. — Как ли го беше казал един драматург? Или може би беше учен? Надеждата — това е чувството, че чувството, което изпитваш, е непостоянно.“

Преоблече се, излезе в сгъстяващия се здрач и се качи на колата. Вече бе забравил за личните си проблеми. Отпраши по магистралата към Оперативния център.

За да помогне едно момиченце да бъде спасено от някакви изпаднали типове.