Том Кланси
Под обсада (24)

23.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:11 ч.

— Не мога да го допусна! В никакъв случай! — изкрещя полковник Мот на генералния секретар на ООН Чатерджи. — Това е лудост! Не, по-страшно и от лудост! Самоубийство!

Двамата стояха край масата в залата до кабинета на Чатерджи. Малко по-встрани, при затворената врата бяха застанали първият заместник генерален секретар Такахара и заместник генералният секретар Хавиер Оливо. Чатерджи току-що беше разговаряла по телефона с Гертруд Йохансон, съпругата на делегата от Швеция, която си беше в Стокхолм. Мъжът й бе отишъл на тържеството заедно с младата си сътрудничка Лив, която още се намираше в залата на Съвета за сигурност. Госпожа Йохансон бе казала, че ще хване първия самолет.

Чатерджи си помисли колко иронично, но и тъжно е, че толкова много съпруги на политици се събират с мъжете си едва след тяхната смърт. Запита се дали и тя щеше да живее така, ако беше омъжена.

„Сигурно!“

— Госпожо! — прекъсна мислите й полковникът. — Много ви моля, кажете ми, че сте размислили.

Чатерджи нямаше намерение да променя решението си. Бе убедена, че е права. Ето защо и не можеше да постъпи по друг начин. Това беше нейната дхарма, нейният свещен дълг, произтичащ от живота, който е избрала.

— Признателна съм ви, че се безпокоите за мен — рече генералният секретар, — но съм на мнение, че това е най-доброто, което можем да сторим.

— Не е така — възрази Мот. — До няколко минути ще разполагаме с видеоснимките от залата. Дайте ми половин час да ги разгледам, а после ще влезем с хората от охраната вътре.

— Междувременно посланик Контини ще умре — натърти Чатерджи.

— И бездруго посланикът ще умре — възрази мъжът.

— Не мога да приема такова нещо — рече индийката.

— Защото сте дипломат, а не военен — каза Мот. — Ние, военните, наричаме случаи като този с посланика оперативни загуби. Това е войник или военна част, които не можеш да спасиш, без да излагаш на опасност останалите от подразделението. Не се опитвайте. Не можете да го спасите.

— Излагам на опасност единствено себе си и никой друг, полковник Мот — изтъкна Чатерджи. — Отивам в залата на Съвета за сигурност, дайте да не спорим повече.

Мот поклати ядосано глава.

— Правите го, за да се самонакажете, госпожо генерален секретар, а нямате причини. Постъпихте правилно, опитахте се да се свържете по радиостанцията с терористите.

— Не — възрази Чатерджи. — Постъпих късогледо. Не обмислих следващата стъпка.

— Сега е лесно да се каже — намеси се и първият заместник генерален секретар Такахара. — Никой тук не предложи нищо по-разумно. А ако на някого му беше хрумнало да влизате вътре в залата, лично аз щях да съм против.

Чатерджи си погледна часовника. До следващия краен срок, определен от терористите, оставаха някакви си деветнайсет минути.

— Господа, ще постъпя както съм решила — рече индийката.

— Ще ви убият — предупреди я Мот. — Вероятно са сложили на вратата човек, който да стреля по всекиго, опитал се да проникне вътре.

— И да ме убият, може би ще отсъдят, че са изпълнили заканата си да застрелват по човек на час. И ще пощадят посланик Контини. Тогава вече вие, господин Такахара, ще решавате какво да правите нататък.

— Какво да правим нататък ли! — възкликна сподавено полковникът. — Единственото, което можем да направим, е да нападнем тези чудовища. Не сте отчели и още нещо. Терористите ни предупредиха, че понечим ли да освобождаваме заложниците, те ще пуснат отровен газ. Положението е взривоопасно. Току-виж изтълкували опита ви да влезете като нападение, предприето от силите за сигурност, или като начин да отклоните вниманието им, за да подготвите такова нападение.

— Ще поговоря с тях през вратата — натърти Чатерджи. — Ще подчертая изрично, че влизам невъоръжена.

— Точно това ще кажем и ако се опитваме да ги изиграем — напомни й Мот.

— В този случай, полковник, съм съгласен с генералния секретар — обади се отново Такахара. — Не забравяйте, на карта е заложен животът не само на посланик Контини. Проникнете ли с въоръжени служители от службата за сигурност в заседателната зала на Съвета за сигурност, ще загинат доста от държаните вътре хора, а също и от подчинените ви, да не говорим пък за отровния газ.

Чатерджи си погледна за кой ли път часовника.

— За съжаление не разполагаме с време да продължим обсъждането.

— Госпожо, бихте ли си сложили поне бронежилетка? — помоли Мот.

— Не — отвърна Чатерджи. — Трябва да вляза в помещението с надежда и доверие.

Тя отвори вратата. Излезе в коридора, следвана по петите от полковник Мот.

Въпреки надеждата, която бе изразила пред подчинените си, Чатерджи съзнаваше, че може би върви към своята гибел. При мисълта, че не е изключено да й остават само няколко минути живот, сетивата й се изостриха до краен предел — уж познатият коридор сякаш се преобрази. Гледките и миризмите, дори звукът на подметките по плочките на пода, бяха много ярки. За пръв път през кратката си кариера като генерален секретар на ООН Чатерджи беше изключително съсредоточена — съвсем беше забравила за преговорите и дебатите, за наболелите въпроси на войната, мира, санкциите и резолюциите. От това всичко й се стори още по-нереално.

Двамата с Мот се качиха на асансьора. До крайния срок, посочен от терористите, оставаха пет минути.

Едва сега на Чатерджи й хрумна колко страшно звучат тези думи — като предизвестие за смърт.