Том Кланси
Под обсада (36)

35.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:43 ч.

За миг в коридора пред залата на Съвета за сигурност се възцари гробна тишина. Генералният секретар Чатерджи се отблъсна от стената, където беше отхвръкнала. Вдигна очи от проснатия ничком терорист към полковник Мот.

— Нямахте право! — прошепна тя ядно.

— Нападнаха ви — отвърна той също с шепот. — Работата ми е да ви охранявам.

— Сграбчих го за ръката…

— Няма значение — натърти Мот. Посочи двама от подчинените си в редицата и им махна да се приближат. Сетне се обърна отново към Чатерджи. — Длъжни сме да се намесим.

— Против волята ми! — скастри го индийката.

— Нека го обсъдим по-късно, уважаема госпожо — предложи полковникът. — Не разполагаме с много време.

— За какво? — попита генералният секретар.

Двамата мъже дойдоха при тях.

— Съблечете го — нареди им тихо Мот, сочейки терориста. — И по-чевръсто.

Те изпълниха нареждането.

— Какво правите? — възмути се Чатерджи.

Полковникът започна да разкопчава ризата си.

— Ще вляза вътре — обясни той. — Предрешен като него.

Жената се вцепени от ужас.

— Не! И дума да не става!

— Ще се справя — настоя полковникът. — Горе-долу сме еднакви на ръст.

— Не можете да го направите без мое разрешение — отсече Чатерджи.

— Не, мога. В случая не е нужно да ми давате разрешение — възрази полковникът, докато си сваляше ризата и обувките. — Така е поне според Глава 13, част 4 от правилника на отдел „Сигурност“. При пряка заплаха за генералния секретар трябва да се вземат съответните предпазни мерки. Той ви удари. Видях го с очите си. По една или друга причина не получаваме никакъв образ по фиброоптичния кабел. Измина още един час, няма да се учудя, ако пострада някое от децата вътре. Помогнете ми да намеря изход от задънената улица, госпожо генерален секретар. Терористът с акцент ли говореше?

— Ще ви разкрият.

— Дори и да ме разкрият, няма да е веднага — успокои я Мот.

Усещаше болезнено всяка отминала секунда и се питаше колко ли още терористите вътре ще чакат техният човек да се върне. Притесняваше се да не излязат да проверят какво става.

— Много ви моля, кажете ми — настоя Мот. — С акцент ли говореше?

— Да. Според мен източноевропейски — отвърна Чатерджи.

Изглеждаше замаяна.

Мот загледа как един от подчинените му смъква маската на Георгиев.

— Познавате ли го?

Чатерджи се взря в покритото с четина едро лице. Върху месестите устни се аленееше кръв.

— Не — отвърна жената едва чуто. — А вие?

Мот премести поглед от поваления мъж към вратата на залата на Съвета за сигурност.

— Не.

Дали защото беше притеснен или по инстинкт — все пак навремето беше работил като ченге под прикритие — Мот усети как вътре в залата цари напрежение. Трябваше да го разсее, докато не се е взривило. Полковникът махна на подчинения си да му даде маската. Надяна я на главата си, наведе се, избърса кръвта по носа на Георгиев и я прехвърли върху прореза за устата на маската.

— Готово! Сега вече не е задължително да имам акцент.

Чатерджи загледа как той навлича пуловера и панталона на терориста и си слага обувките му.

— Всички да се изтеглят в залата на Съвета за попечителство — нареди полковникът на своя заместник, лейтенант Мейлман. — Идете при междинните врати, не губете и миг, но внимавайте да не вдигате шум. Застанете на две групи, едната като защитен обръч, другата, за да изведе заложниците. Чуете ли стрелба, влизате! — Мот взе автомата на Георгиев и провери пълнителя — липсваха най-много един-два куршума. — Ще стрелям само ако съм в състояние да обезвредя един или повече терористи. Ще гледам да стоя в северната част, за да отклоня огъня от вас. Знаете как са облечени — не се колебайте, покосете ги. Но внимавайте да не застреляте човека, който стреля по тях.

— Тъй вярно, полковник — отвърна офицерът.

— Ще проверим, госпожо, чрез Интерпол кой е този тип — рече припряно Мот на Чатерджи. — Ако нещо се обърка, не е изключено сведенията да ви помогнат да ги спрете.

— Не го правете, полковник! Аз не съм съгласна — заповтаря пак Чатерджи. Беше се поокопитила и отново бе дала воля на гнева си. — Излагате на опасност живота на всички в залата.

— Всички в залата ще умрат, ако не намерим начин да ги изведем оттам — отвърна полковникът. — Нали и този тук ви каза същото! — посочи той с върха на обувката Георгиев. — Нали затова и вие се опитахте да му попречите да се върне в залата?

— Исках да спра избиването на заложници…

— Той пет пари не даваше какво искате вие — натърти с дрезгав шепот полковник Мот.

— Така си е — съгласи се тя. — Но въпреки това ми се ще да вляза и да се опитам да поговоря с останалите.

— Сега вече това е невъзможно — спря я Мот. — Ще ви попитат къде е техният човек. Какво ще им отговорите?

— Ще им кажа истината — отсече индийката. — Това вероятно ще ги убеди да ни съдействат. Защо дори да не разменим терориста срещу заложниците?

— И дума да не става — не се съгласи полковникът. — Вероятно ще се наложи да откопчим от него едно-друго. Пък и при всички положения този негодник трябва да бъде изправен пред съд.

Винаги се беше възхищавал на целеустремеността на генералния секретар. Сега обаче индийката се държеше като наивна мечтателка.

Докато лейтенантът разпределяше подчинените си в двете групи, Мот махна на хората от „Бърза помощ“ да се приближат. Те качиха поваления терорист на носилката и го прихванаха за нея с белезниците, които взеха от охраната.

— Пренесете го в медицинския пункт. Закачете белезниците за леглото — нареди Мот на един от санитарите.

Лейтенантът показа със знак на полковника, че са готови да тръгват. Мот изписа с пръсти числото 30. Засече времето, а лейтенант Мейлман поведе двете групи към залата на Съвета за попечителство.

— Полковник, моля ви — подхвана пак Чатерджи. — Няма да мога да вляза, ако настоявате да влезете вие.

— Знам — отвърна той.

Оставаха двайсет и пет секунди.

— Но това е грешка! — повиши за пръв път тон генералният секретар.

Вратата на Съвета за сигурност изскърца, явно някой се беше облегнал на нея. Чатерджи тутакси замълча. Мот погледна първо вратата, сетне индийката и накрая и часовника си. Оставаха двайсет секунди.

— Ще бъде грешка само ако се провалим — рече тихо полковникът. — Много ви моля, госпожо генерален секретар. Нямаме време за спорове. Отдръпнете се, за да не пострадате.

— Полковник… — подзе отново жената, ала млъкна насред изречението. — Бог да ви е на помощ. Бог да е на помощ на всички ни.

— Благодаря ви — рече Мот.

Оставаха петнайсет секунди.

Волю-неволю Чатерджи отстъпи назад.

Полковник Мот се съсредоточи върху онова, което му предстоеше да направи. Усещаше през маската вкуса на кръвта на терориста — в нея имаше нещо особено, да си рече човек, че нападателят е някакъв варварин или викинг. Мот втъкна оръжието на терориста в колана си. Разкърши пръсти под ръкавиците — вече не го свърташе да нахълта вътре в залата и да сложи край на всичко това.

Десет секунди.

Преди двайсетина години, докато беше следвал в полицейската академия на Двайсета улица и Второ авеню, един преподавател по стратегия и тактика му беше обяснил, че работата на полицая всъщност прилича на хвърлянето на зарове. Всеки полицай, всеки войник разполагал със зар с шест точици: решителност, умение, безпощадност, изобретателност, смелост и сила. През повечето време човек се обучавал и се готвел. Но стигнело ли се до действия, трябвало да приложи всичко, каквото е усвоил, и да покаже повече качества от своя противник, при това понякога за броени секунди. Мот не беше забравил тези думи през двайсетте години, когато бе работил в полицейския участък на централната градска част. Беше се сещал за тях всеки път, когато бе влизал в жилище, без да има представа какво го дебне от другата страна на вратата, или бе спирал кола, без да знае какво има под вестника на седалката до шофьора. Спомни си за думите на своя учител и сега. Впрегна всеки рефлекс, грижливо пазен в паметта, в костите, в душата му. За да си вдъхне смелост, си припомни и думите на един от астронавтите от „Меркурий“ — вече не се сещаше точно кой — казани, докато чакал да го изстрелят в Космоса: „Мили боже! Много те моля, не позволявай да издъня всичко“.

Пет секунди.

Мот тръгна към вратата на Съвета за сигурност. Простена, все едно го бяха ударили силно.

Дръпна рязко вратата и влезе вътре.