Том Кланси
Под обсада (53)

52.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Неделя, 00:18 ч.

Харли надзърна иззад седалките и застина. Даунър се бе спотаил зад облегалките и още я държеше за косата. Лицето на момичето бе бледо като платно, от очите му се стичаха сълзи. Терористът бе опрял дулото на пистолета о тила на Харли.

Майк Роджърс беше застанал в долния край на балкона, точно в средата. Престъпникът се бе свил зад седалките и единственото, което Роджърс виждаше от него, беше лявата му ръка, с която той бе стиснал момичето за врата. С дясната държеше оръжието. Макар да се беше прицелил, Роджърс бе наясно, че не могат да останат дълго тук — след броени минути отровният газ щеше да започне да прониква и през пердето. Дори и генералът да се добереше до някой от противогазите, не можеше да помогне с нищо на Харли.

Огъст пълзеше нагоре по стълбището в северния край на залата, вдясно от Роджърс. Очевидно го болеше, раните в краката му пречеха, въпреки това полковникът нямаше никакво намерение да бездейства. През вратата в дъното, зад терориста в залата тихомълком се прокрадна служител от охраната на ООН. Очевидно беше лейтенант Мейлман, разказал на Чатерджи защо се е провалило първото нападение в залата на Съвета за сигурност.

Най-неочаквано Роджърс чу зад себе си някакъв звук. Обърна се и видя в рамката на счупения прозорец Худ. Махна му да не влиза.

Худ се подвоуми, но само за миг. Дръпна се и се скри в непрогледния мрак на терасата.

Роджърс пак се обърна с лице към балкона и насочи пистолета към терориста.

— Ало, героят! — подвикна похитителят. — Нали виждаш, че я държа?

Гласът му беше силен, предизвикателен, безкомпромисен. Трудно щяха да вземат страха на такъв човек. Но Роджърс бе намислил да направи друго.

— Виждаш ли? — повтори престъпникът.

— Виждам, виждам — увери го Роджърс.

— Ако се налага, ще й тегля куршума на тая пикла, така да знаеш — закани се Даунър. — Ще й пръсна черепа, и толкоз!

— А, не се и съмнявам! Видях те как застрелваш моя колега — отвърна генералът.

Огъст спря и го погледна. Роджърс му даде знак да не мърда. Приятелят му застина — нали уж беше мъртъв!

— Какво искате? — попита Роджърс терориста.

— Първо, онзи, дето се прокрадва зад мен, да се разкара оттук — отвърна Даунър. — Виждам му краката. Виждам и прозореца, в случай че на някой му хрумне да влиза оттам.

— Няма да има удари под кръста — обеща Роджърс. — Слушам ви.

— Дано — подсмихна се похитителят. — Щом онзи се махне, остави оръжието и вдигни ръце. После ти също ще излезеш оттук и ще ми пратиш оная кучка, генералната секретарка, но да дойде с ръце на тила.

— Не разполагате с много време — натърти генералът. — Газът ще проникне през…

— Остави го газа, знам за него — подвикна Даунър. — Ако млъкнеш и престанеш да ми сновеш напред-назад, няма да ми трябва много време.

— Добре тогава — рече Роджърс. Погледна нагоре към вратата. — Лейтенанте, доведете генералния секретар в коридора отпред и не влизайте повече. След малко идвам и аз.

Мейлман се поколеба. Роджърс премести пистолета и вместо към ръката на терориста, го насочи към челото на служителя от охраната на ООН.

— Казах ви вече, лейтенанте, излезте!

Свъсен, той заотстъпва назад и излезе от залата на Съвета за сигурност.

Роджърс приклекна, остави пистолета на пода и вдигна високо ръце. Тръгна към стълбището в южния край на помещението и се заизкачва бързо нагоре. Терористът надали щеше да си прави труда да стреля по него. Докато Чатерджи не влезеше, Роджърс му беше единствената връзка със света.

Генералът продължи нагоре по стълбището. Вече почти се бе изравнил с четвъртия ред от горе надолу, където терористът се криеше. Роджърс гледаше Харли, която беше с гръб към него. Тъничкото момиче не можеше да се помръдне, онзи продължаваше да го държи за косата. Харли не плачеше, но генералът не се изненада. Беше разговарял с не един и двама военнопленници и знаеше, че болката поглъща цялото ти внимание. Често пъти си е истинска благословия, защото отклонява мислите ти от опасността или от наглед безнадеждното положение, в което си се озовал.

Идеше му да каже нещо, с което да насърчи момичето. Същевременно не смееше да пророни и дума, да не би да ядоса терориста, насочил дулото на пистолета към тила на Харли.

Роджърс заотстъпва назад към вратата. Това му даде последна възможност да погледне към северната част на залата. Оттук не видя Брет Огъст. Полковникът вероятно бе допълзял до седалките или след раняването бе изгубил толкова много кръв, че беше издъхнал.

Генералът се надяваше това да не се е случило. И бездруго му беше много тежко.

Излезе в коридора. Чатерджи стоеше отпред. Плъзна поглед по Роджърс, хвана се за главата и понечи да влезе в заседателната зала.

Роджърс й препречи пътя, като разпери ръце.

— Знаете ли за отровния газ? — попита я.

— Лейтенантът ми каза — отвърна индийката.

Генералът се приближи още малко към нея.

— А каза ли ви, че един от моите хора още е вътре? — прошепна той.

Чатерджи беше изненадана.

— Терористът смята, че полковник Огъст е мъртъв — допълни Роджърс. — Ако на Огъст му се отвори случай да стреля, той ще го направи. Казвам ви го, за да не се стъписате и да не го издадете.

Жената се свъси като буреносен облак.

Роджърс отпусна ръце и Чатерджи мина покрай него. Влезе в заседателната зала на Съвета за сигурност и затвори след себе си вратата; на Роджърс му идеше да хукне подир жената и да я издърпа навън. Имаше лошото предчувствие, че въпреки случилото се, тя все още вярва в неписаната политика на Организацията на обединените нации. Политика, отстоявана от ООН години наред, макар и да влизаше в разрез със здравия разум и с най-обикновения морал.

Политика, градяща се на представата, че терористите имат права.