Том Кланси
Под обсада (2)

1.

Париж, Франция

Понеделник, 6:13 ч.

Преди седем години, по време на обучението за УНТАК — умиротворителните сили на ООН в Камбоджа — лейтенант Ренолд Даунър — авантюрист и бабаит от XI батальон към Западноавстралийския кралски полк, разбра, че за да изпрати Организацията на обединените нации умиротворителни части в някоя държава, трябва да са налице три условия. Даунър не се беше замислял над тези неща, и през ум не му беше минавало да се включва в подобни операции, които не му бяха по вкуса, но властите в Австралия бяха на друго мнение.

Първо, петнайсетте държави, членки на Съвета за сигурност към ООН, трябваше да одобрят операцията и всичките й параметри. Второ, Обединените нации не разполагат с армия и затова страните членки на Общото събрание трябва да се съгласят да предоставят части, както и командващ операцията, който да отговаря за разполагането и действията на многонационалните подразделения. Трето, воюващите страни трябва да се съгласят с присъствието на умиротворителните сили.

От тук нататък миротворците имаха три цели. Първо, да наложат спиране на огъня, докато воюващите страни постигнат мирно решаване на конфликта. Второ, да създадат буферна зона. Трето, да поддържат мира. Това предполагаше, в случай на нужда, военни действия и обезвреждане на мините, така че цивилното население да се завърне по домовете си и да има достъп до храна и вода, и оказване на хуманитарна помощ.

Всичко това бе обяснено най-подробно на леките пехотинци, събрани за половинмесечен инструктаж в базата „Ъруин“ в Стъбс Теръс, Караката. Половин месец, през който усвояваха местните обичаи, политика, език, как да пречистват водата и как да шофират бавно и да си отварят очите на четири по черните пътища, за да не се натъкнат на мина. А също да не се изчервяват, щом се видят в огледалото със сиво-синя барета и вратовръзка.

След като беше запознат с политиката, към която се придържат в ООН, или с „лустрото“, както остроумно го наричаше командващият на Даунър, австралийският контингент бе разпратен по осемдесет и шестте лагера в Камбоджа. Сънародникът на Даунър, генерал-лейтенант Джон М. Сандърсън, бе назначен за командващ на цялата умиротворителна операция в Камбоджа, продължила от март 1992 година до септември 1993 година.

Всяко действие на УНТАК бе изчислено така, че да се избегнат въоръжените сблъсъци. Войниците на ООН не можеха да стрелят, освен ако не бяха обстрелвани — дори и тогава им бе наредено да не предприемат нищо, с което да подклаждат огъня. Ако някой от умиротворителите загинеше, смъртта му се разследваше не от военните, а от местната полиция. Освен че служеха за нещо като буфер, умиротворителните части разпределяха храна и оказваха медицинска помощ.

На Даунър все му се струваше, че участва не във военна операция, а в карнавал. „Насам, насам, враждуващи онеправдани народи от Третия свят! Грабвайте хляба, пеницилина, питейната вода!“ Усещането, че участва в някакъв цирк, се засилваше от приличните на шатри палатки с шарени знамена и от местните сеирджии, които май си нямаха и представа какво точно става. Мнозина взимаха каквото им се дава, но май предпочитаха насилието, превърнало се в неизменна част от всекидневието им. Посрещаха на нож пришълците и биха дали мило и драго те да се махнат оттук.

Миротворците в Камбоджа по цял ден се чудеха какво да правят, затова и полковник Иван Георгиев, висш офицер от Българската народна армия, създаде верига от импровизирани публични домове, охранявани от офицерите в отцепническата Национална армия на демократична Кампучия на Пол Пот, нуждаещи се от твърда валута, с която да закупуват оръжие и боеприпаси, и получаващи една четвърт от всички приходи от проститутките. Въпросните публични домове на Георгиев се намираха в палатки, опънати зад щабквартирата му. Местните момичета идваха уж за да учат по радиото чужди езици и така припечелваха по някой и друг долар. Тъкмо там Даунър се запозна и с Георгиев, и с майор Иширо Сазанка. Георгиев твърдеше, че най-добрите клиенти — това са войниците от Япония и Австралия, макар че японците често били груби с момичетата и се налагало да ги озаптяват. „Уж са възпитани, а по душа са си садисти“, ето как ги описваше българинът. Чичото на Даунър — Томас, сражавал се в Седма австралийска дивизия срещу японците в южната част на Тихия океан, сигурно би оспорил подобно твърдение. Според него японците изобщо не бяха възпитани.

Даунър набираше клиенти за палатките, а другите помощници на Георгиев набавяха момичета, които да ги обслужват, като не подбираха средствата и понякога дори отвличаха млади камбоджанки. Червените кхмери също осигуряваха жени. Добре че бяха проститутките, инак Даунър сигурно щеше да си умре от скука в Камбоджа. Политиката на ООН бе прекалено мека и ограничителна. А австралиецът беше израсъл по доковете на Сидни и смяташе, че човек трябва да се съобразява само с едно — дали онзи, дето му се е изпречил на пътя, си проси куршума. Ако калтакът заслужаваше да бъде убит, натискаш спусъка и се прибираш по живо, по здраво вкъщи. Ако ли не, изобщо не се занимаваш с него.

Даунър отпи последната глътка кафе и остави тежката чаша върху масичката с пластмасово покритие. Кафето си го биваше, беше силно и горчиво, както във военния лагер. Вдъхваше му сили. На австралиеца му идеше да скочи и да действа. Но тук нямаше срещу кого да се разгърне. Въпреки това му беше приятно.

Погледна часовника върху китката си със силен слънчев загар. „Къде ли, по дяволите, са се запилели?“

До осем обикновено се прибираха. Колко му е да заснемеш с видеокамера нещо, което си снимал вече цели шест пъти?

Но капитан Вандал предпочиташе да изпипва нещата. Тъкмо той отговаряше за този етап от операцията. Ако французинът не беше толкова старателен, никой от тях сега нямаше да бъде тук. Именно Вандал ги беше прекарал през границата, беше набавил оръжието, бе проучил всичко до най-малките подробности. Пак той щеше да ги изведе от Франция, за да се заемат с втория етап от операцията, за който отговаряше Георгиев.

Даунър извади от кутията парче сухар и го задъвка припряно. Беше вкусен и хрупкав и покрай това австралиецът пак си спомни за времето във военния лагер.

Огледа, както дъвчеше, тъмното апартаментче. Премести воднистосини очи от кухненския бокс вдясно към телевизионния приемник в другия край на стаята, до входната врата. Вандал беше взел гарсониерата под наем преди две години. Беше си признал, че луксът му е бил последна грижа. Жилището се намираше на партера, в блок на крива уличка само на хвърлей от булевард „Бастий“, при голямата поща. Освен разположението в случая бе важно и че гарсониерата е на партерния етаж — така, ако се наложеше, щяха да духнат през прозореца. Когато петимата обединиха спестяванията си, за да организират удара, Вандал бе обещал, че ще цепи стотинката на две и няма да се охарчва за нищо, освен за подправени документи, подслушвателни устройства и оръжие.

Снажният, як като канара Даунър изтръска трохите, паднали от сухара върху избелелите му дънки, и погледна петте огромни сака, оставени между телевизора и прозореца — бяха натъпкани с оръжие. Вандал се беше справил добре. „АК-47“, пистолети, сълзотворен газ, реактивна гранатохвъргачка. Всичките без фабрични номера, така че да не ги проследят. Французинът ги беше закупил от китайци, които търгуваха незаконно с оръжие и с които се беше запознал още по време на умиротворителната операция в Камбоджа.

„Добре че го има ООН-то“ — помисли Даунър.

Утре сутрин, още на зазоряване, щяха да натоварят саковете на камионетката, която бяха купили. Вандал и Даунър щяха да откарат Сазанка, Георгиев и Барон на пистата за хеликоптери и щяха да се разделят, за да се срещнат по-късно при целта.

„Целта“ — каза си австралиецът. Толкова обикновена, но и толкова важна за успешното провеждане на операцията.

Пак погледна към масата. До телефона имаше бяла керамична купа, пълна с черна кашица — изгорените чертежи и записки, залети с вода от чешмата. Върху унищожените листове имаше какво ли не: изчисления на приблизителната скорост на попътния и насрещния вятър на триста метра височина в осем часа сутринта, график на задръстванията по парижките улици, присъствието на полиция по река Сена. Човек можеше да разчете изгорените листове, но ако ги намокриш те вече стават безполезни.

„Остава само един ден, и слава богу! Вече взе да ми писва“ — заповтаря си австралиецът.

Щом другите се върнеха, пак щяха цял следобед да проучват видеозаписите, за да се уверят, че са предвидили всичко и на този етап няма да има издънки. После цяла вечер отново щяха да чертаят карти, да изчисляват времето, необходимо им, за да се придвижат с вертолета, да преписват разписанието на автобусите, да отбелязват имената на улиците и нюйоркските адреси на трафикантите на оръжие, необходими им за следващия етап. Така щяха да са сигурни, че са запаметили всичко. Сетне отново щяха да изгорят всичко, което са записали, за да са сигурни, че полицията няма да открие листовете тук или в боклука.

Даунър премести поглед към спалните чували върху пода. Бяха сложени пред канапето, единствената друга мебел в стаята. Върху прозореца на гарсониерата се въртеше голям вентилатор, който ги спасяваше от жегата. Според Вандал им било добре дошло, че температурите са толкова високи. В автомобила, който смятаха да нападнат, нямало климатична инсталация и мъжете вътре щели да бъдат по-разсеяни.

„За разлика от нас“ — каза си австралиецът. Те с другарите му си бяха поставили голяма цел.

Помисли си за останалите четирима, включени в плана. Беше се запознал с тях в Пном Пен, всеки си имаше своя си, твърде лична причина сега да бъде във френската столица.

В ключалката на входната врата се завъртя ключ. Даунър се пресегна да извади пистолета със заглушител, втъкнат в кобура, който висеше върху облегалката на стола. Австралиецът отмести тихо кутията сухари, за да не му пречи да се прицели право във вратата. Продължи да седи. Освен Вандал ключ от гарсониерата имаше само един човек — домоуправителя. През последната година Даунър беше идвал в апартамента три пъти и старецът се появяваше само ако го повикаха — случваше се да не дойде дори тогава. Ако пред гарсониерата стоеше някой друг, австралиецът нямаше да се двоуми и на бърза ръка щеше да му види сметката. Почти се надяваше да е дошъл някой непознат. Сърбяха го ръцете да си провери мерника.

Вратата се отвори и в стаята влезе Етиен Вандал. Въздългата му кестенява коса беше пригладена назад, той носеше слънчеви очила, през рамо бе преметнал нехайно видеокамера в калъф. След него в гарсониерата влязоха плешивият едър Георгиев, ниският и набит Барон, снажният широкоплещест Сазанка. И четиримата бяха облечени като туристи — в тениски и дънки. Върху лицата им не трепваше и мускулче.

Сазанка затвори вратата тихо и възпитано.

Даунър въздъхна. Върна оръжието в кобура.

— Как мина? — попита с гърления си австралийски акцент.

— Как е минало ли? — повтори Барон, имитирайки акцента му.

— Я не се заяждай! — скастри го Вандал.

— Тъй вярно! — отвърна Барон.

Изкозирува на шега на офицера и се свъси срещу Даунър. Не му беше особено симпатичен. Според австралиеца напереният дребосък се различаваше от останалите по това, че вечно си придаваше важност. Държеше се така, сякаш всички, дори приятелите и съюзниците, са му заклети врагове. Наред с другото имаше невероятен слух. Още преди да навърши двайсет години, бе работил като пазач в американското посолство и сега говореше английски, кажи-речи, без акцент. Единственото, което възпираше Даунър да натрие носа на младежа, бе това, че и двамата бяха наясно: ако уругваецът прекрачеше границата, австралиецът, висок цял метър и деветдесет, можеше и щеше да го скъса от бой.

Вандал остави калъфа върху масичката и извади записа от камерата. Запъти се към телевизора.

— Всичко мина по ноти — оповести той. — Движението по улиците е същото, както миналата седмица. Но за всеки случай ще сравним записите.

— Дано да е за последен път — подметна Барон.

— Дано — повтори и Даунър.

— Вече не ме свърта — каза двайсет и девет годишният офицер.

Но не се впусна в подробности. Не беше изключено някой да подслушва скромната гарсониерка, наета от чужденци.

Сазанка седна мълком на канапето и развърза връзките на маратонките. Зае се да разтрива едрите си ходила. Барон му метна бутилка минерална вода, която бе извадил от хладилника в кухненския бокс. Японецът промърмори нещо — сигурно му благодареше. Говореше английски най-лошо, затова предпочиташе да си мълчи. Даунър споделяше мнението на чичо си за японците и нямаше нищо против Сазанка да не говори много-много. Още от малък бе наблюдавал японците — моряци, туристи, спекуланти, от които направо гъмжеше на пристанището в Сидни. Държаха се така, сякаш беше тяхно. Но волю-неволю австралиецът бе принуден да се примирява с присъствието на Сазанка, който умееше да управлява различни модели хеликоптери. Без него групата нямаше да се справи.

Барон подаде бутилка минерална вода и на Георгиев, който стоеше зад него.

— Благодаря — рече българинът.

Това бяха първите думи, които Даунър чуваше от предната вечер от устата на Георгиев, въпреки че той бе работил близо десет години като агент на ЦРУ в София и говореше английски едва ли не като роден. И в Камбоджа се бе въздържал да говори. Там беше отговарял за хората, внедрени сред червените кхмери, а също за агентите, работещи под прикритие в местната полиция, и за наблюдателите по човешките права от ООН. Българинът предпочиташе да слуша дори когато разговорът не бе особено важен и интересен. Даунър съжаляваше, че и той не притежава такова търпение. Умееш ли да слушаш, чуваш едно-друго и в най-обикновен разговор, когато хората не си мерят думите и често пъти изтървават важни подробности.

— Ти искаш ли? — попита Барон французина.

Той поклати глава. Барон погледна Даунър.

— Щях да предложа и на теб, но знам, че ще откажеш. Предпочиташ топлите напитки. Врелите.

— Те наистина са си за предпочитане — отвърна австралиецът. — От тях се потиш. Организмът се пречиства.

— Сякаш не се потим достатъчно — заяде се Барон.

— На мен не ми е достатъчно — възрази австралиецът. — Пък е и приятно. Така чувстваш, че вършиш нещо. Че си жив.

— Виж, когато чукаш, наистина е приятно да се поизпотиш — рече уругваецът. — Тук обаче това си е живо наказание.

— Това също е приятно — отбеляза Даунър.

— За психарите безспорно е приятно — не мирясваше Барон.

Даунър се ухили.

— Че ние какви сме? Психари!

— Я престанете — намеси се Вандал. Вече бе включил видеозаписа.

Даунър също си падаше бъбривец. Звукът на собствения му глас го успокояваше. Като малък си бе говорил сам, докато заспи, разказваше си приказки, за да не чува как баща му — докер и пияница, чука в бедняшкото им дъсчено жилище поредната пачавра. Беше му станало навик да си приказва сам.

Барон се върна в стаята. Отвори бутилката минерална вода, която си беше донесъл, отпи юнашка глътка, сетне придърпа един от столовете и се намести до Даунър. Взе си от сухарите и захрупа, вперил като всички останали очи в телевизора с четирийсет и осем сантиметров екран. Наведе се към австралиеца.

— Не говори глупости! — пошушна му. — Психарите не знаят какво правят. А аз знам.

— Добре, щом твърдиш.

— Да бе, твърдя — повтори Барон, отново имитирайки — вече злобно — акцента на австралиеца.

Даунър се направи, че не го е чул. За разлика от Барон съзнаваше, че има нужда от уменията на уругваеца, а не от неговото одобрение.

Мъжете изгледаха веднъж, после и втори път двайсетминутния запис. Преди да го пуснат за трети път, Вандал отиде при Даунър и Барон, седнали при паянтовата масичка. Барон се беше съсредоточил. Навремето беше революционер, спомогнал за създаването на Съвета за национална сигурност, който, макар и съществувал ден до пладне, бе сложил край на управлението на продажния президент Бордабери. Нямаше равен в познанията си за взривните устройства. Даунър пък беше пръв спец по оръжията, ракетите и ръкопашния бой. Сазанка беше пилот. Георгиев имаше връзки и можеше да набави на черно каквото си поискаш от своите стари познайници от бившия Съветски съюз и от клиентите си в Близкия и Далечния изток и в Съединените щати. Тия дни се беше върнал от Ню Йорк, където бе уредил закупуването на оръжие от доставчик, снабдявал навремето червените кхмери, и се бе срещнал със своя човек в разузнаването, а после бе огледал лично целта. Всичко това щеше да им трябва на втория етап от операцията.

Сега обаче този етап не ги занимаваше. Трябваше да осъществят успешно първия. Тримата обсъдиха най-подробно записа, за да се уверят, че експлозията, която подготвят, ще ги отведе до целта, без да разрушава нищо друго.

Посветиха на записа цели четири часа, следобед се срещнаха с хората на Вандал, за да огледат камионетката, вертолета и другото оборудване, после хапнаха в едно кафене на открито. Накрая се прибраха да си починат в гарсониерата.

Бяха напрегнати, но заспаха веднага. Нямаха друг избор.

На другия ден им предстоеше да възвестят нова епоха в международните отношения. Не само щяха да преобразят света, като насочат вниманието към една огромна лъжа, но щяха и да забогатеят. Легнал върху спалния чувал, Даунър се наслаждаваше на приятния ветрец откъм отворения прозорец. Представи си, че се намира другаде. Например на остров, който си е само негов. Или дори в Австралия. Малко по малко се успокои, заслушан в собствения си глас, който му нашепваше нечуто какво може да направи със своя дял от двеста и петдесетте милиона долара.