Том Кланси
Под обсада (13)

12.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 21:01 ч.

Ренолд Даунър стоеше край една от двете двойни дъбови врати в залата на Съвета за сигурност, които водеха към коридора. Намираха се в северния ъгъл на дългата задна стена. Отвън, точно при вратата, перпендикулярно на стената на залата, започваше втора стена. Австралиецът беше открехнал само едното крило на вратата. Още беше със скиорската шапка на главата.

Пред него стоеше строен възрастен мъж в черен костюм — представителят на Швеция Лейф Йохансон, който държеше един-единствен стандартен лист хартия. Даунър го беше сграбчил за русата коса и го дърпаше лекичко назад. Беше допрял автомата до тила на мъжа, когото беше обърнал така, че да гледа в посока, противоположна на ъгъла, образуван от двете стени.

Пред тях бяха застанали десетина души от охраната на Обединените нации. Мъжете и жените бяха с бронежилетки и с шлемове с дебели стъкла за очите. Бяха извадили оръжието си. Някои трепереха едва забележимо. То оставаше да не треперят! Труповете на мъртвите им колеги вече бяха изнесени, ала кръвта им още се аленееше по пода.

— Говори! — изсъска Даунър в ухото на заложника.

Мъжът погледна към листа хартия. Зачете, разтреперан като листо:

— Беше ми заповядано да ви съобщя следното — изпелтечи едва чуто той с шведски акцент.

— По-високо! — заповяда Даунър.

— Разполагате с деветдесет минути, за да преведете двеста и петдесет милиона долара в сметка VEB-9167681-EPB в Цюрихската банка. Името, на което се води сметката, е фалшиво, и всеки опит да проникнете в нея ще доведе до още убити. Освен това трябва да докарате в двора вертолет за десет души, който да е в изправност и да е зареден с гориво. Ще вземем със себе си пътници, за да сме сигурни, че ще ни съдействате и занапред. Съобщете по редовната честота на ООН, когато сте готови. Не се опитвайте да установявате друга връзка. Ако не изпълните исканията, на всеки час ще убиваме по един заложник, започвайки… започвайки от мен. — Мъжът замълча, та листът в ръката му да не трепери толкова, сетне се поуспокои и продължи: — Ако се опитате да освободите заложниците, ще пуснем отровен газ, който ще изтреби до крак хората в помещението.

Даунър дръпна бързо мъжа към отворената врата. Каза му да пусне листа, та властите да видят банковата сметка, сетне и двамата хлътнаха вътре в залата и австралиецът заповяда на заложника да затвори вратата. След това му пусна косата. Шведът едвам се държеше на нозе.

— Трябваше… трябваше да се опитам да избягам — изломоти той.

Погледна вратата. Очевидно преценяваше дали има някакъв шанс да се измъкне.

— Ръцете на тила, По-чевръсто! — изръмжа Даунър.

Шведът го погледна.

— Защо? И да се подчиня, след един час пак ще ме застреляте!

— Няма, ако дадат парите — успокои го австралиецът.

— Не могат да ви ги дадат — извика другият. — Откъде ще вземат четвърт милиард долара!

Даунър вдигна оръжието.

— Какъв срам ще бъде, ако все пак ги намерят, а аз вече съм те пречукал! — подметна той.

Волю-неволю шведът вдигна ръце и ги сложи на тила си — не му беше до предизвикателства. Заслиза по стълбата покрай южната страна на балкона.

Даунър тръгна няколко крачки зад него. Отляво имаше тапицирани със зелен плюш седалки, наредени на две дъги от по пет реда всяка. Навремето, когато мерките за сигурност не са били толкова строги, тук са седели външните лица, дошли да погледат заседанията на Съвета за сигурност. Долният ред седалки бе разделен от основната зала с дъсчена преграда, висока някъде до кръста. Пред нея имаше един-единствен ред седалки, запазени за представителите на държави, които не членуват в Съвета за сигурност. Под сектора за зрителите се намираше основната зала, над която се възправяше дълга маса с формата на заоблена подкова. Вътре в масата имаше друга, по-малка правоъгълна маса, обърната на изток и запад. По време на заседания делегатите седяха на голямата маса, а преводачите — на масата в средата. Тази вечер децата бяха насядали в дъното на кръглата маса, а гостите на делегатите — в предния й край, както и на правоъгълната маса в средата. Самите делегати се бяха разположили в пространството вътре в кръглата маса. Когато шведът се върна при колегите си, неговата спътница, неописуемо красива млада жена, го погледна. Той й кимна, че всичко е наред.

Зад масата, в двата края на заседателната зала имаше два високи от пода до тавана прозореца с изглед към река Ийст. Стъклото беше армирано, зелените пердета бяха дръпнати. Между прозорците бе окачена голяма картина с феникс, извисил се над пепелта — олицетворение на света, възкръснал от разрухата на Втората световна война. Високо горе бяха остъклените кабинки за репортерите, заменили кореспондентския пункт.

Барон и Вандал стояха в двата ъгъла на залата, при прозорците. Сазанка пък бе застанал на пост при вратата в северния край, а Георгиев сновеше напред-назад и държеше под око другите пет врати долу. В момента беше поспрял в широкия край на масата с форма на подкова. Подобно на Даунър, всички нападатели бяха със скиорските шапки.

Щом шведът седна, Даунър отиде при Георгиев.

— Кой е отвън? — попита българинът.

— Десетина души от общата охрана на ООН. Нямаше специални части. Мотаят се дори когато под краката им гори.

— Случилото се тази вечер ще им е за обица — подметна Георгиев, после се обърна към шведа. — Онзи прочете ли точно каквото съм написал?

Даунър кимна. Българинът си погледна часовника.

— В такъв случай разполагат с осемдесет и четири минути, после започваме да изкарваме трупове.

— Наистина ли смяташ, че ще изпълнят исканията? — прошепна австралиецът.

— Отпърво ще се опъват — отвърна Георгиев. — Казах ви го още в самото начало. — Той погледна масите и продължи делово: — Но накрая ще склонят, няма къде да ходят, когато труповете почнат да се трупат и обръчът около децата се стесни.