Том Кланси
Под обсада (10)

9.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 19:34 ч.

Всички родители в пресцентъра чуха и усетиха трясъка долу. Помещението нямаше прозорци и те не успяха да видят какво точно е станало.

Първата мисъл на Пол Худ бе, че долу се е взривило нещо. Същото решиха и други родители, завтекли се да се уверят, че децата им не са пострадали. Но точно тогава в кореспондентския пункт влезе господин Дилън, който помоли всички да не излизат и да запазят спокойствие.

— Току-що се връщам от Съвета за сигурност — допълни мъжът от охраната. — Децата са добре. Повечето делегати също са там и очакват генералния секретар. Охраната всеки момент ще евакуира децата и делегатите, а после и вас. Ако запазите спокойствие, всичко ще бъде наред.

— А знаете ли какво е станало? — попита един от родителите.

— Не съм сигурен — отвърна Дилън. — Доколкото разбрах, някаква камионетка минала през преградата и навлязла в двора. Поне това видях през прозореца. Но все още никой не знае със сигурност…

Не се доизказа, прекъснат от пукотевицата долу. Явно се стреляше. Дилън включи радиостанцията.

— Тук „Свобода-седем“, търся централата — каза той.

Чуха се писъци и шум. После някой съобщи от другия край на линията:

— Има нападение, „Свобода-седем“. Не сме установили кой е проникнал в сградата. Идете при „Еверест-шест“, код червен. Повторете!

— „Еверест-шест“, код червен — изрече Дилън. — Тръгвам незабавно. — Той изключи радиостанцията и се запъти към вратата. — Връщам се пред залата на Съвета за сигурност, за да изчакам другите от охраната. Много ви моля, всички останете тук.

— А кога ще дойде подкреплението? — подвикна един от бащите.

— След няколко минути — отвърна Дилън.

После излезе. Вратата щракна след него. Спусна се тишина, нарушавана само от виковете някъде в сградата.

Най-неочаквано един от бащите се втурна към изхода.

— Отивам да прибера дъщеря си — каза той.

Въпреки че мъжът беше по-едър, Худ му препречи вратата.

— Недейте.

— Защо? — подвикна настойчиво другият.

— Защото само ще пречите на хората от охраната, на лекарите и пожарникарите — поясни Худ. — Сам чухте, в сградата са проникнали нападатели.

— Точно заради това трябва да изведем децата — намеси се и друг баща.

— Не бива да се месите — възрази Худ. — Тук сме на международна територия. Тук американските закони не важат. Охраната вероятно ще стреля по всеки непознат.

— А вие откъде знаете?

— След като напуснах Лос Анджелис, съм работил в държавно разузнавателно управление — поясни Худ. — Виждал съм как хората гинат само защото са се озовали в неподходящ момент на неподходящо място.

Съпругата на мъжа дойде при тях и го хвана за ръката.

— Много те моля, Чарли. Господин Худ е прав. Остави властите да се оправят.

— Но дъщеря ни е там — не мирясваше Чарли.

— Моята също е там — напомни му Худ. — И няма да й помогна с нищо, ако се оставя да ме убият.

Чак сега си бе спомнил, че Харли наистина е там и е изложена на голяма опасност. Погледна Шарън, която стоеше вдясно, в ъгъла. Отиде при нея и я прегърна.

— Пол — прошепна тя. — Мисля… че трябва да сме заедно с Харли.

— Скоро и това ще стане — успокои я мъжът й.

Отвън в коридора се чуха стъпки, последвани от автоматична стрелба. Отекнаха писъци, викове, още стъпки. После стана тихо.

— Кой стреля — охраната или нападателите? — попита Чарли някак напосоки.

Худ не знаеше. Остави Шарън и отиде при вратата. Приклекна, да не би да стрелят и по вратата, и махна на останалите да стоят по-надалеч. Сетне се изправи и завъртя лекичко сребърната ръкохватка. Открехна вратата.

В коридора, между пресцентъра и залата на Съвета за сигурност, имаше четири трупа — все на хора от охраната на ООН. Който ги бе застрелял, се бе омел, оставяйки след себе си кървава диря. А тя водеше към залата на Съвета за сигурност.

Най-неочаквано Худ бе обзет от странно чувство. Спомни си Томас Дейвис, пожарникар, с когото в Лос Анджелис бе играл софтбол. Един следобед му звъннали по телефона и му съобщили, че гори собственият му дом. Той знаел какво трябва да направи, знаел какво става, а не можел да се помръдне.

Худ затвори вратата и се върна при писалищата.

— Какво става? — попита Чарли.

Пол не отговори. И той като Дейвис не можеше да се помръдне.

— Какво става, по дяволите! — изкрещя Чарли.

— Четирима души от охраната са мъртви и който ги е застрелял, е влязъл в залата на Съвета за сигурност.

— Детенцето ми! — проплака една от майките.

— Сигурен съм, че поне засега няма да пострадат — увери я Худ.

— Да де! Както бяхте сигурен, че и косъм нямало да падне от главите им, ако си стоим тук — развика се Чарли.

Гневът на мъжа извади Худ от вцепенението.

— Ако бяхте излезли оттук, вече щяхте да сте труп — натърти той. — Господин Дилън нямаше да ви пусне в залата и щяха да ви убият заедно с охраната.

Пое си дъх, за да се поуспокои. Извади от джоба на сакото клетъчния телефон. Започна да набира номера.

— На кого се обаждаш? — попита Шарън.

Той я погледна и я помилва по бузата.

— На човек, който пет пари не дава, че това е международна територия — отвърна Худ. — И ще ни помогне.