Метаданни
Данни
- Серия
- Оперативен център (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- State of Siege, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2015)
Издание:
Том Кланси. Под обсада
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2000
Коректор: Олга Герова
ISBN: 954-585-161-9
История
- — Добавяне
36.
Ню Йорк, щата Ню Йорк
Събота, 23:48 ч.
След като ги прехвърлиха в едно от фоайетата на Държавния департамент, родителите на похитените деца получиха достъп до телефони. Шарън си избра фотьойл в ъгъла на ярко осветеното помещение и първо се обади на сина си Александър в хотела. Искаше да се увери, че там всичко е наред. Момчето отвърна, че е добре, майка му обаче подозираше, че той е капнал от умора. Играеше ли на видеоигри, Александър се притесняваше до смърт, сякаш съдбата на цялата галактика бе в неговите ръце. Когато майка му разговаря към единайсет часа с него, момчето звучеше изтощено, точно като Чарлтън Хестън, когато той вижда в „Десетте Божи заповеди“ горящия храст.
Но Шарън не му се скара. Дори не му каза какво е станало. Имаше чувството, че нощес Александър ще спи като къпан. Надяваше се до сутринта нещата да се оправят, затова и реши да не го безпокои. После звънна вкъщи, за да провери съобщенията върху телефонния секретар. Беше решила да не се обажда на родителите си, освен ако те не са чули новините и не са оставили съобщение. Бяха с разклатено здраве, вечно се притесняваха за всичко. Шарън не искаше да ги обременява и с това.
Но майка й се беше обаждала. Беше чула по новините какво се е случило, затова и Шарън й звънна. Каза й всичко, каквото им бяха съобщили — че представители на властите се опитват да се споразумеят с похитителите и че засега не се знае нищо повече.
— Какво мисли Пол? — попита майка й.
— Не знам, мамо.
— Как така не знаеш?
— Отиде някъде с един от служителите в отдел „Сигурност“ на Държавния департамент и още не се е върнал — поясни Шарън.
— Вероятно се опитва да помогне — отбеляза майка й.
На Шарън й беше на устата да каже: „Той винаги се опитва да помогне — на другите“, но размисли и рече:
— Сигурно.
Майка й я попита как се чувства. Шарън отвърна, че и тя, заедно с всички родители се надявала на добър край — какво ли друго им оставало! Обеща да се обади, ако има промяна.
Съвсем се разстрои при мисълта за Пол и как той непрекъснато се опитва да помогне на някой друг. Бе готова на всичко, само и само да си върне дъщерята здрава и невредима. Беше наясно обаче, че Пол щеше да се държи така дори и Харли да не беше вътре сред заложниците. Откакто бе започнало всичко това, Шарън се бе въздържала да плаче, сега обаче сълзите рукнаха — беше й дошло много.
Обърна се с гръб към другите родители и избърса очи. Опита се да си внуши, че Пол го прави заради Харли, а дори и да не е така, при всички положения ще й помогне.
Въпреки това се почувства много самотна. Пак надделя гневът — тя не знаеше какво става, как се чувства малкото й момиченце. Ако не друго, Пол поне можеше да я държи в течение.
Точно тогава й хрумна нещо — мъжът й беше взел със себе си клетъчния телефон. Шарън извади от дамската си чанта хартиена кърпичка, избърса си носа и вдигна телефонната слушалка. Набра номера, като си наложи да се поуспокои, да се пребори с гнева и да намери в себе си сили.