Том Кланси
Под обсада (60)

59.

Вашингтон, окръг Колумбия

Неделя, 12:08 ч.

И в държавната власт, и на Уолстрийт Пол Худ беше изпадал в какви ли не деликатни положения и от опит знаеше, че изходът от важни срещи често пъти се решава още преди те са да започнали: ключови личности, обикновено не повече от двама души, разговаряха или се срещаха предварително, а после, щом дойдеха другите, разговорите се водеха колкото за очи и всичко вече си беше чисто театро.

Този път нямаше дори театро. Най-малкото вътре в Овалния кабинет.

Преди да влезе в Белия дом, Худ беше махнал на журналистите, но бе отклонил въпросите им. В преддверието на Овалния кабинет посланик Мериуедър си бъбреше със секретарката на президента, четирийсет и две годишната Елизабет Лопес. Обсъждаха събитията от предния ден. Щом Худ влезе, и двете млъкнаха.

Той винаги бе смятал, че Лопес е любезна, но някак сдържана и хладна. Днес обаче тя го посрещна сърдечно и гостоприемно. Предложи му кафе от личния кафеник на президента и Худ прие. Посланичката, която обикновено се движеше като буреносен облак, днес също бе необичайно мила. На Худ му се стори нелепо, че както личи, единствената майка, която днес не го харесва, е майката на собствените му деца.

Посланичката му обясни, че вътре при президента е Мала Чатерджи.

— Я да видим дали ще позная — подхвана той. — Чатерджи настоява да се явя пред комисия, съставена все от хора, които мразят Съединените щати.

— Преуморен сте — засмя се Мериуедър.

— Но инак съм прав, нали!

— Генералният секретар е разумна жена — възрази посланичката. — Но си пада идеалистка и е малко незряла. Днес сутринта обсъдихме с президента как да излезем от положението. Мисля, че генералният секретар ще се съгласи с предложението ни.

Худ отпи от кафето и тъкмо да седне, когато вратата на Овалния кабинет се отвори. Отвътре излезе Мала Чатерджи, следвана от президента. Индийката не изглеждаше особено доволна.

Худ остави кафето. Президентът подаде ръка на посланик Мериуедър.

— Госпожо посланик, признателен съм ви, че дойдохте — рече Лорънс. — Радвам се, че сте добре.

— Благодаря, господин президент — отвърна жената.

— Посланик Мериуедър — допълни той, — ние с генералния секретар на ООН разменихме полезни идеи. Дали да не ви запознаем с тях, докато вървим към югозападния изход?

— На драго сърце ще ги изслушам — отвърна Мериуедър.

Президентът премести поглед върху Худ.

— Радвам се да ви видя, Пол — протегна му той ръка. — Как е днес дъщеря ви?

— Още не се е съвзела — призна си Худ.

— Съвсем разбираемо е. Ще се молим за вас. Ако можем да ви помогнем с нещо, само кажете.

— Признателен съм ви, господин президент.

— Всъщност смятам, че овладяхме положението — допълни Лорънс. — Защо не се приберете вкъщи при дъщеря си?

— Благодаря, господин президент.

— Ще ви съобщим, ако изникне нещо — рече той, — макар че няма да е зле още няколко дни да не разговаряте с репортерите. Нека прессекретарят на Оперативния център се заеме с тях. Най-малкото, докато генералният секретар не поговори със сътрудниците си в Ню Йорк.

— Разбира се — съгласи се Худ.

Ръкува се с президента и с посланичката. Стисна ръката и на Мала Чатерджи. За пръв път от предната вечер тя го погледна в лицето. Тъмните й очи бяха уморени, устните — стиснати, в косата й се сребрееха бели кичури, които Худ не бе забелязвал досега. Чатерджи не каза нищо. Не й се налагаше. Не беше спечелила и тази битка.

Между края на централния коридор и входа в западното крило на Белия дом имаше строго охранявана зона, където Лоуел Кофи и Боб Хърбърт си бъбреха с двама агенти от специалните служби. Не бяха поканени на срещата при президента, но искаха да са наблизо, в случай че на Худ му дотрябва морална или тактическа подкрепа или се наложи да го закарат на летището.

Приближиха се до него, а президентът, генералният секретар и посланичката отидоха да се срещнат с репортерите.

— Много сте бързи! — подметна Хърбърт.

— Какво стана? — попита Кофи.

— Не знам — отвърна Худ. — Ние с посланик Мериуедър не присъствахме на срещата.

— А президентът каза ли ти нещо? — полюбопитства юристът.

Худ се усмихна едва доловимо и отпусна длан върху рамото му.

— Каза ми да си вървя вкъщи, при дъщерята и аз смятам да сторя точно това.

Тримата си тръгнаха от Белия дом. Изплъзнаха се на журналистите, като минаха през служебния вход.

Худ се ядоса на Чатерджи. Не че тя беше лош човек. Не че не ставаше за длъжността, която заемаше. Проблемът бе в самата институция. Едни държави нападаха други или извършваха геноцид. После Обединените нации им предоставяха трибуна, откъдето да обяснят деянията си. А това вече узаконяваше безнравствената им политика.

На Худ му мина през ума, че вероятно има начин Оперативният център да допринесе за предотвратяването на тези престъпления. Има начин Худ да използва възможностите на подчинените си, за да изобличи международните престъпници и да ги изправи не пред съд, а пред голата правда. И то, ако е възможно, още преди те да са нанесли удара.

Трябваше да помисли върху това. Вярно, дъщеря му се нуждаеше от баща и семейство, но той й дължеше и още нещо. Нещо, което малцина можеха да се надяват да й осигурят.

По-нормален свят, където Харли да създаде свое семейство.