Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Оперативен център (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
State of Siege, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Том Кланси. Под обсада

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2000

Коректор: Олга Герова

ISBN: 954-585-161-9

История

  1. — Добавяне

22.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:08 ч.

Големият самолет „С-130“ вече бе спрял и чакаше на пистата пред терминала на военновъздушните сили на летище „Лагуардия“. Когато е бил открит през 1939 година, терминалът първоначално се е наричал Отвъдморски и се е помещавал в основната сграда на летището. Построен е край оживения залив Джамейка, за да поеме пътниците от така наречените „летящи лодки“, самолети, предпочитани в цял свят през трийсетте и четирийсетте години.

Днес терминалът на ВВС в стил ар деко прилича на джудже на фона на централната сграда и на сградите на частните въздухоплавателни компании. Навремето обаче, когато е изживявал златните си дни, терминалът е станал свидетел на не едно и две исторически събития. Макар и да е черен на цвят, така нареченият „сребрист“ тармак е посрещал политици и държавници, кинозвезди и прочути художници, уважавани изобретатели и известни в цял свят пътешественици и откриватели. Те са били посрещани в Ню Йорк от ослепителните светкавици на журналистите, чакали са ги лимузини, които да ги откарат в града.

Тази вечер терминалът на Военноморските сили бе свидетел на историческо събитие от друго естество. На тъмната писта стояха единайсет от членовете на отряда за бързо реагиране към Националния оперативен център за кризисни ситуации и генерал Майк Роджърс, заобиколени от десетина военни полицаи. Пол Худ ги видя и за малко да си изпусне нервите. За да се сдържи, буквално впи пръсти в кожената тапицерия на автомобилната седалка.

По пътя заместник-шефът на служба „Сигурност“ към Държавния департамент Мохали му бе обяснил, че военните полицаи са пристигнали с вертолет от Форт Монмът, щата Ню Джърси, тъй като бяха прикрепени към Авиационното командване с база там.

— Според информацията, с която разполагам — беше допълнил Мохали, — Комисията за разузнавателните служби към Конгреса не е разрешила вашият отряд за бързо реагиране да се намесва в кризата. Доколкото подразбрах, председателят на комисията се притеснявал от славата на отряда, че вечно нарушава правилника, затова и се свързал с Белия дом и разговарял лично с президента.

„Както личи, никой не е отчел славата на отряда да се справя блестящо в такива ситуации“ — помисли горчиво Худ.

— Президентът се опитал да разговаря по телефона с Майк Роджърс — продължи Мохали — и се вбесил, когато разбрал, че отрядът за бързо реагиране към Оперативния център вече пътува със самолета. Свързал се с полковник Кенет Морнингсайд, командващ частите във Форт Монмът. Не се изненадвам, че са действали толкова твърдо — допълни Мохали. — Някъде петнайсет минути, след като терористите проникнаха в Организацията на обединените нации, Държавният департамент издаде заповед службите за сигурност в никакъв случай да не влизат в сградата. Доколкото разбрах, и в Нюйоркското управления на полицията са получили същата заповед. Генералният секретар на ООН трябва да поиска писмено намесата на американската страна и всички действия трябва да бъдат съгласувани и одобрени от шефа на охраната на организацията.

При тези думи Худ се изплаши още повече за Харли и за другите деца. Щом не са разрешили на групата за бързо реагиране към Оперативния център да ги спаси, кой ще им помогне? Той обаче съвсем забрави за отчаянието си и направо се вбеси, когато видя, че от военната полиция са задържали Майк Роджърс, Брет Огъст и другите от отряда за бързо реагиране. Тези мъже и жени, тези увенчани с бойна слава герои не заслужаваха с тях да се отнасят като с някакви главорези.

Худ слезе от автомобила и се завтече към колегите си. Мохали забърза подире му. Откъм залива духаше поривист възсолен вятър и служителят на Държавния департамент си хвана шапката, за да не му я отвее. Худ обаче изобщо не усещаше вятъра. Отвътре му вреше и кипеше, той едвам сдържаше яростта си, по-силна от страха и отчаянието. Мускулите му се бяха изопнали като корабни въжета, мислите му препускаха шеметно. Но той не беше вбесен от възмутителното поведение на Държавния департамент и на Конгреса, на ония сухари в ООН, които бездействаха. Подобно на масло, захранващо тлеещ огън, яростта му беше насочена срещу всички и всеки. Той беше бесен на Оперативния център, объркал личния му живот, на Шарън, която не му оказваше нужната подкрепа, на самия себе си, че се е издънил с гръм и трясък.

Лейтенант Солоу, командващ бригадата от военна полиция, тръгна към тях, за да ги пресрещне. Беше възнисък, набит и оплешивял, наближаваше четирийсетте. Имаше леденостудени очи и свъсено лице.

Мохали настигна Худ и се представи на Солоу, след това представи и Худ. Той обаче вече беше подминал офицерите и се бе запътил към обръча военни полицаи. Свъсен, Солоу се обърна и тръгна подире му. Мохали го последва.

Худ едвам се спря да не изтика с рамо полицаите. Все пак не бе загубил съвсем самообладание и здравият разум му подсказа, че няма да спечели нищо, ако се противопостави на тези хора.

Лейтенантът се изправи пред Худ.

— Прощавайте, господине…

Той не му обърна внимание.

— Добре ли си, Майк? — попита.

— Бил съм и по-зле — отвърна Роджърс.

Волю-неволю Худ трябваше да признае, че неговият подчинен е прав, и това го поуспокои.

— Господин Худ — подвикна пак настойчиво лейтенантът.

Той го погледна.

— Лейтенант Солоу, тези военни са ми подчинени. Какви заповеди сте получили?

— Наредиха ни да се уверим, че всички членове на отряда за бързо реагиране към Оперативния център са се качили обратно в самолета, и да се погрижим да се върнат в базата „Андрюс“ — уведоми го Солоу.

— Прекрасно, няма що — каза отвратен Худ. — Така Вашингтон ще потъпче и последната надежда, която ООН има…

— Не съм го решил аз, уважаеми господине — възропта Солоу.

— Знам, лейтенант — отвърна Худ. — Не съм ядосан на вас. — Казваше голата истина. Сега беше ядосан на абсолютно всички. — Но се намирам в ситуация, когато се нуждая от своя заместник, генерал Роджърс. Той не е член на отряда за бързо реагиране.

Лейтенант Солоу премести поглед от Худ към Роджърс, после отново към Худ.

— В такъв случай нарежданията, които съм получил, не се отнасят за него.

Роджърс се отдели от отряда за бързо реагиране и понечи да се промуши през плътния обръч от военни полицаи.

Мохали се свъси.

— Я чакайте — спря го той. — Заповедта, която съм получил пък аз, се отнася за всички военни и служители в службите за сигурност, включително за генерал Роджърс. Бих искал да знам, господин Худ, каква е въпросната ситуация, та имате нужда от присъствието на генерала.

— Въпросът е личен — отвърна Худ.

— Ако е свързано със събитията, разиграли се в сградата на ООН…

— Да, свързано е — отвърна Худ. — Сред заложниците е и дъщеря ми. Майк Роджърс й е кръстник.

Мохали се взря в генерала.

— Кръстник, значи.

— Точно така — потвърди и Роджърс.

Худ си замълча. Нямаше никакво значение дали офицерът от службата за сигурност към Държавния департамент му вярва. Най-важно бе да разрешат на Роджърс да остане с него.

Мохали отново се взря в него.

— В чакалнята на Държавния департамент могат да влизат само кръвни роднини на засегнатите.

— Значи тогава там няма да вляза и аз — процеди през зъби Худ.

Беше му дошло до гуша. Никога през живота си не беше удрял човек, но сега му идеше да изтика този тесногръд сухар, ако той не се дръпнеше от пътя му.

Роджърс стоеше точно до служителя от Държавния департамент, който беше доста по-нисък от него. Не сваляше очи от Худ. Дълго не се чуваше нищо, освен вятъра. Сега в тишината той фучеше много по-силно.

— Добре, господин Худ — склони накрая Мохали. — Ще си затворя очите и няма да ви мъча, и без това ви се събра много.

Худ въздъхна тежко. Мохали погледна Роджърс.

— Искате ли да ви закараме, господине?

— Да, няма да откажа. Благодаря ви — отвърна генералът.

Продължаваше да гледа Худ. Най-неочаквано Худ изпита усещането, обземало го толкова често и в кабинета му в Оперативния център — че не е сам, че има до себе си верни приятели и колеги.

Бог да му е на помощ! Въпреки всичко отново се почувства цял.

Преди да тръгне, Роджърс се обърна към подчинените си от отряда за бързо реагиране. Те се изопнаха като струйки. Полковник Огъст изкозирува. В отговор Роджърс също вдигна ръка. После по заповед на Огъст отрядът отново се насочи към самолета „С-130“. Военните полицаи се разстъпиха, за да сторят път. Останаха на пистата и докато Худ, Роджърс и Мохали се качваха на автомобила.

Пол Худ нямаше никакъв план. Съмняваше се, че и Майк Роджърс има. Дори и да беше измислил нещо, то предполагаше да участват и хората от отряда за бързо реагиране. Въпреки това, докато автомобилът на Държавния департамент завиваше пред терминала на военновъздушните сили и самолетът се извисяваше, Худ не се чувстваше чак толкова потиснат, както преди. Успокояваше го не само присъствието на Майк Роджърс, но и нещо, което бе научил, докато бе оглавявал Оперативния център: че плановете, разработени на спокойствие, рядко могат да бъдат осъществени по време на криза.

Сега бяха само двамата с Роджърс, затова пък ги подкрепяше най-силният екип в света — все щяха да измислят нещо.

Бяха длъжни.