Том Кланси
Под обсада (21)

20.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 22:31 ч.

Полковник Мот застана пред генералния секретар веднага щом вътре в залата на Съвета за сигурност проехтя изстрелът. Ако стрелбата бе продължила, той щеше да изтика Чатерджи към хората от охраната, построили се отзад. Офицерите бяха грабнали противоударните щитове, струпани на купчина малко по-встрани, и сега стояха зад Мот и индийката.

Но стрелба нямаше. Усещаше се само възкиселата миризма на кордит, всички бяха оглушени от изстрела и бяха потресени от невероятната безпощадност на екзекуцията.

Чатерджи се беше вторачила право напред. Мантрата не се беше увенчала с успех. Беше загинал един мъж, а заедно с него бе умряла и надеждата.

Индийката беше виждала смъртта, пресъздадена във филмите на баща й. Беше виждала последиците от геноцид във видеозаписи, направени от правозащитни организации. Но кадрите не можеха да предадат докрай нечовешката същност на убийството. Чатерджи погледна трупа на мъжа, проснал се ничком на пода. Очите и устата му бяха широко отворени, безжизненото лице, поизвърнато на една страна, сякаш беше от глина. Изпод него кръвта се стичаше равномерно във всички посоки. Ръцете на мъжа бяха затиснати от тялото, краката му бяха обърнати в противоположни посоки. Къде беше сянката на атман от вярата на индийката, вечната душа от индуизма? Къде беше достойнството, което уж сме пренасяли от прераждане в прераждане, до края на вечността?

— Преместете го — нареди полковник Мот може би след секунда-две, сторили се на всички цяла вечност. — Добре ли сте? — попита той генералния секретар.

Жената кимна.

Хората от „Бърза помощ“ дотичаха с носилка и претърколиха върху нея трупа. Един от санитарите долепи до раната върху главата няколко пласта марля, но по-скоро тя да не плаши околните, отколкото за да помогне на делегата — на него вече не можеше да му се помогне.

Представителите на страните членки на ООН бяха притихнали и стояха като вкаменени зад охраната. Чатерджи ги погледна, те също я погледнаха. Лицата им бяха пепеляви. Дипломатите се занимаваха всеки божи ден с какви ли не ужасии, но рядко ги изпитваха на гърба си.

Мина доста време, докато Чатерджи си спомни за радиостанцията в ръката си. Бързо си възвърна самообладанието и я доближи до устата си.

— Толкова ли беше наложително да го правите?

След кратко мълчание някой отговори:

— Тук е Серджо Контини.

Това беше италианският делегат. Гласът му, който обикновено бе мощен и гръмовит, сега бе задъхан и едвам се чуваше.

Полковник Мот се извърна към Чатерджи. Беше стиснал зъби, в черните му очи се четеше гняв. Полковникът очевидно знаеше какво му предстои да чуе.

— Говорете, господин Контини — подкани Чатерджи.

За разлика от Мот тя още хранеше надежди.

— Помолиха ме да ви предам, че аз ще бъда следващата жертва — рече италианецът бавно и провлечено. — Ще бъда разстрелян точно след… — Контини замълча и се прокашля. — Точно след един час. През това време няма да има връзка.

— Много ви моля, предайте на похитителите, че искам да вляза вътре — извика Чатерджи. — Кажете им, че искам да…

— Вече не ви слушат — съобщи й Мот.

— Моля? — възкликна индийката.

Полковникът посочи червената лампичка в горния край на заоблената радиостанция. Тя не светеше.

Чатерджи смъкна бавно ръка. Полковникът грешеше. Терористите не я бяха слушали още от самото начало.

— Кога ще получим снимките от заседателната зала? — попита тя.

— Ще пратя някого долу да провери — отвърна Мот. — Трябва да изключим радиостанцията, да не би терористите да ни подслушват.

— Ясно — отвърна Чатерджи и му върна радиостанцията.

Полковник Мот прати един от служителите в охраната да види какво става долу, после нареди на други двама да почистят кръвта на делегата. Само това оставаше — да се наложи да нахлуят в заседателната зала и някой от хората му да се подхлъзне.

Докато Мот разговаряше с подчинените си, неколцина от представителите се опитаха да се приближат. Полковникът нареди на охраната да не ги пуска — не биваше никой да препречва пътя към залата на Съвета за сигурност. Ако някой от заложниците успееше да се измъкне, Мот искаше веднага да му се притече на помощ и да го защити.

Докато той разговаряше с насъбралите се, Чатерджи им обърна гръб. Отиде при огромния прозорец с изглед към предния двор, оживен дори вечерно време, когато фонтанът работеше, покрай оградата профучаваха коли, хората тичаха за здраве или разхождаха кучетата си, прозорците на отсрещните сгради светеха. А сега от центъра на града отклоняваха дори хеликоптерите не само защото в сградата можеше да избухне взрив, но и защото терористите вероятно имаха съучастници. Индийката си помисли, че сигурно са спрени и екскурзионните корабчета и катерите по река Ийст.

Целият квартал беше парализиран. Тя също.

Пое си дълбоко въздух. Заповтаря си, че не са могли да сторят нищо, за да предотвратят убийството на делегата. Дори и засегнатите държави да се бяха съгласили, пак нямаше да могат да съберат за толкова кратко време искания откуп. Не можеха и да нападнат заседателната зала на Съвета за сигурност — направеха ли го, жертвите щяха да бъдат повече. Не можеха и да преговарят, макар и да бяха опитали.

После тя внезапно проумя къде е сбъркала. В едно нещо, което, макар и дребно, беше много важно.

Чатерджи отиде при представителите и им каза, че се връща в залата до кабинета си, за да съобщи на семейството на делегата, че той е бил убит. След това щяла да се върне.

— Защо? — поиска да узнае представителят на Фиджи.

— За да сторя онова, което трябваше да направя още първия път — отвърна жената и се запъти към асансьора.