Том Кланси
Под обсада (6)

5.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 4:57 ч.

Докато стоеше пред порутения двуетажен тухлен автосервиз край река Хъдсън, лейтенант Бернардо Барон си спомни за родния си Монтевидео и за бордеите, където беше израснал.

Назад към детството го върна не само съборетината, но и поривистият южняк и уханието на море, примесено с миризмата на бензин, идваща откъм близката магистрала в Уест Сайд, по която се стрелкаха автомобили. И в Мондевидео миришеше на бензин и на море. И тук, както в родния му град, над главата на Барон прелитаха самолети, насочили се на север по реката, а после завиващи на изток, към летище „Лагуардия“.

Ала не само това му напомняше за едно време. И тук, както в детството, беше сам. Откъдето и да се прибереше, в Монтевидео винаги го обземаше самота.

„Я не се размеквай!“ — скастри се той. Не му се искаше отново да се чувства потиснат и да се гневи. Най-малкото сега. Не биваше да се разсейва.

Отпусна потен гръб и се облегна на хладната врата. Беше от дърво, обковано с метални листове. Отвън имаше три ключалки, а отвътре — две дебели резета. Над входа се мъдреше избеляла от слънцето табела: Автосервиз „Вик“. Собственикът, човек на руската мафия, се казваше Леонид Устинович. Кокалестият дребосък, който пушеше цигара от цигара, беше бивш високопоставен офицер от Съветската армия и познаваше Георгиев покрай червените кхмери. Барон беше научил от него, че никой автосервиз в Ню Йорк не се занимава само с ремонт на коли. Нощем, когато не е така оживено и никой не може да се приближи незабелязано, в автосервизите се продавали крадени автомобили, дрога, оръжие и жива плът. В това отношение руснаците и тайландците нямали равни — отвличали американчета, които прехвърляли в чужбина, или вкарвали в Съединените щати млади жени, които в повечето случаи били принуждавани да проституират. Някои от момичетата, работили в Камбоджа за Георгиев, също бяха попаднали чрез Устинович в Щатите. Автосервизите получаваха „резервните части“ в огромни сандъци, често работеха с фирми в чужбина и това ги правеше идеално прикритие.

Леонид Устинович се бе специализирал в нелегалната търговия с оръжие, което купуваше от бившите републики на Съветския съюз. После оръжието минаваше през Канада или Куба, често пъти натоварено на самолети. Оттам биваше прехвърляно в Нова Англия и в средноатлантическите щати, а също във Флорида и в другите щати край Мексиканския залив. След това оръжието поемаше на малки партиди към складове, от които заминаваше към места като този автосервиз. Така трафикантите нямаше да изгубят цялата пратка дори ФБР или разузнаването към Нюйоркското управление на полицията да надушеха нещо. А те, без да вдигат излишен шум, държаха под око имигрантите от държави, за които се знаеше, че подкрепят незаконната търговия и тероризма: Русия, Либия, Северна Корея и много други. Полицията редовно сменяше пътните знаци за завиване и за забранено спиране покрай реката и в кварталите с много складове, и така си намираше повод да спира автомобилите и тайно да снима водачите.

Устинович бе предупредил уругваеца да внимава дали някой няма да отбие от магистралата или от някоя от пресечките. Каза му, ако забележи, че някой тръгва насам или дори намалява скоростта, тутакси да почука три пъти по вратата на автосервиза. При сделки като днешната в сервиза винаги имаше човек, който в случай на опасност излизаше на вратата и настояваше да му прочетат заповедта за обиск, нещо, което в Ню Йорк му се полагаше по право, а през това време останалите вътре в сервиза се изнизваха кой през покрива, кой през съседната сграда.

Не че Устинович очакваше неприятности. След като дойдоха от хотела, той сподели с тях, че преди два месеца ченгетата били погнали гангстерите руснаци, но понеже не искали хората да си помислят, че са взели на мушка една или друга етническа група, сега било ред на виетнамците.

На Барон му се стори, че чува шум отстрани на сградата. Бръкна в шушляковото яке и извади автомата. Тръгна предпазливо по тъмната уличка на север. Зад високата телена ограда имаше клуб. Казваше се „Занданът“. Вратите, прозорците и тухлените стени бяха боядисани в черно. Барон недоумяваше какво ли правят вътре в такова странно заведение. Вероятно вършеха съвсем открито онова, което те бяха правели тайно в Камбоджа: продаваха момичета.

„Когато една държава отстоява свободата — помисли уругваецът, — волю-неволю е длъжна да търпи и крайностите.“

Клубът вече беше затворен. Зад оградата минаваше куче — Барон вероятно бе чул него. Прибра оръжието в кобура и се върна на поста си.

Извади от горния джоб на якето ръчно свита цигара и я запали. Замисли се за последните няколко дни. Всичко бе минало по вода, така щеше да бъде и занапред, той бе убеден в това. Бяха се прехвърлили с четиримата му съучастници безпрепятствено в Испания. Бяха се разделили, да не би да са установили самоличността на някого и да ги заловят всичките, а после през следващите два дни бяха хванали един по един самолета от Мадрид за Съединените щати. Бяха се срещнали в хотел на Таймс Скуеър. Пръв бе пристигнал Георгиев. Вече се бе свързал с хората, които да им доставят оръжие. В момента се пазареше вътре в сервиза, пред който Барон стоеше на пост.

Уругваецът си дръпна от тютюневия дим. Помъчи се да се съсредоточи върху плана за утре. Запита се кой ли е съучастникът на Георгиев — познаваше го единствено българинът. Беше им споменал само, че е американец, когото познавал от десетина години. Вероятно от Камбоджа. Барон недоумяваше кого ли е срещнал Георгиев там и каква роля ще играе той в акцията, насрочена за другия ден.

Но колкото и да се опитваше да се съсредоточи, мислите му все се отклоняваха от Георгиев и операцията и го връщаха назад във времето, към бащиния дом.

„И към самотата“ — помисли той горчиво. Тя му беше до болка позната и колкото и да е странно, го успокояваше.

Но имаше и време, когато Барон не се бе чувствал сам. Макар че родителите му бяха бедни, имаше години, когато Монтевидео му се беше струвал същински рай. Разположена на Атлантическия океан, уругвайската столица можеше да се похвали с някои от най-красивите и големи плажове в света. В началото на шейсетте, когато още беше малко момче, Бернардо Барон се чувстваше там на върха на щастието. Когато не беше на училище или не го бяха пратили да свърши някаква работа, ходеше на плажа заедно с брат си Едуардо, който беше дванайсет години по-голям. Двамата стояха там и след залез-слънце — плуваха до премала или правеха пясъчни замъци. Кладяха огньове и често заспиваха направо пред пясъчните кули.

— Дай да си починем в конюшните, при прелестните жребци — казваше му на шега Едуардо. — Надушваш ли ги?

Бернардо не надушваше нищо, освен морето и бензина на автомобилите и катерите. Но вярваше, че брат му долавя миризмата на коне. Мечтаеше си, когато порасне, и той да се научи да я усеща. Искаше да прилича на Едуардо. В неделя, идеха ли с майка му на черква, се молеше да стане като брат си.

Това бяха най-щастливите спомени на Бернардо. Едуардо беше много търпелив с него, държеше се приятелски с всеки, поспрял да погледа как правят от пясък високите кули със зъбчати бойници. Момичетата си падаха по красивия младеж. Харесваха и умното му братче, което също се прехласваше по тях.

Бернардо обичаше много майка си, която работеше в една фурна. Баща му Мартин пък беше професионален боксьор. Бащата си мечтаеше да спести пари и да отвори физкултурна зала, така че жена му да не се трепе да ходи на работа и да си живее на спокойствие. След като Едуардо навърши петнайсет години, баща им започна да го взима със себе си по турнирите из цялата страна — момчето му беше нещо като треньор. Случваше се да отсъстват по няколко седмици, за да участват в големия турнир в Рио де ла Плата. Боксьорите обикаляха с автобус от Мерседес до Пейзанду и Салто и се боксираха помежду си или с амбициозни аматьори. Плащаха им процент от билетите, от който вадеха хонорара на лекаря, пътуващ заедно с боксьорите. Едуардо се бе научил да оказва първа медицинска помощ и така двамата с баща му спестяваха парите за доктор.

Животът им беше тежък, майка им работеше до припадък край нажежената до червено фурна. Една сутрин, докато мъжът й и по-големият й син бяха на поредния турнир, тя загина по време на пожар. Знаеше се, че Баронови едвам свързват двата края, затова пренесоха трупа в жилището на семейството и се наложи Бернардо да чака някой да се свърже с баща му, та той да уреди и да плати погребението.

Тогава беше на девет години.

По време на обиколките с бащата Едуардо бе научил и други неща. В малка кръчмица в Сан Хавиер съвсем случайно бе открил Марксисткото движение за национално освобождение „Тупамарос“. Партизанският отряд бе основан през 1962 година от Раул Антонасио Сендик, водач на работниците от захарните плантации в Северен Уругвай. Правителството не бе успяло да обуздае инфлацията, достигнала цели трийсет и пет на сто, и от това бяха пострадали най-вече работниците. Едуардо видя във войнственото движение на Сендик начин да помогне на хора като баща си, смазани от житейските несрети и изгубили способността да мечтаят. А отрядът видя в Едуардо човек, който, освен че може да се бие, е в състояние да оказва и медицинска помощ. Така с благословията на баща си Едуардо отиде в партизанския отряд.

През 1972 година за президент бе избран деспотът Хуан Мария Бордабери Аросена, подкрепян от добре обучените и въоръжени до зъби военни. Едно от първите неща, които направи той, бе да смаже опозицията, включително Марксисткото движение за национално освобождение, към което наскоро се бе присъединил и Едуардо. През април срещу партизаните бе проведена кървава акция, до края на годината повечето членове на отряда бяха хвърлени в затвора или заминаха в изгнание. Едуардо се озова зад решетките, където почина по „неустановени“ причини. Бащата на Бернардо се спомина има-няма след две години. По време на една от боксовите срещи бе контузен тежко и така и не прескочи трапа. На Бернардо все му се струваше, че на баща му просто вече не му се е живеело. Така и не прежали любимите си същества.

След смъртта на родителите и брат си Бернардо се озлоби и намрази до смърт президента Бордабери и блюдолизците около него. По ирония на съдбата военните също се разочароваха от новия президент и през февруари 1973 година му спретнаха преврат. Създадоха Съвета за национална сигурност. През 1979 година Бернардо се записа в него с надеждата да стане част от новия ред в Уругвай.

Но цели дванайсет години военните така и не успяха да се справят с икономическите трудности и накрая просто върнаха властта на народа и буквално изчезнаха от политическата сцена. Икономическото положение не се беше променило кой знае колко.

Бернардо отново се почувства предаден. Остана при военните. В памет на баща си усвои и най-малките тънкости на всички разновидности на ръкопашния бой — не умееше нищо друго. Но не бе престанал да се надява, че отново ще съживи искрата на Марксисткото движение за национално освобождение. И ще работи за народа на Уругвай, а не за властниците. В умиротворителните сили на ООН в Камбоджа бе намерил начин да го постигне — да посъбере пари и същевременно да привлече вниманието на световния печат.

Допуши цигарата. Хвърли угарката върху тротоара, смачка я и се загледа в автомобилите, профучаващи по магистралата. Ето една разлика между Монтевидео и Ню Йорк. В Монтевидео всичко без хотелите и заведенията затваряше по залез-слънце. Тук пътищата бяха оживени дори посред нощ. Бе просто невъзможно властите да следят всички, да знаят кой влиза и кой излиза от града, да проверяват какво има в камионите и автомобилите.

„А това е само добре дошло за нас“ — помисли си уругваецът.

Полицията нямаше как да наблюдава всички самолети, кацащи на малките летища, с каквито беше пълно в предградията. Малките самолети можеха да си се приземяват и да излитат незабелязано от летищата и дори от равните поляни в северната част на щат Ню Йорк, в Кънектикът, Ню Джърси и Пенсилвания. Беше невъзможно властите да държат под око и крайбрежието, безлюдните заливи и бреговете на реките само на две крачки от Ню Йорк, където посред нощ човек преспокойно можеше да разтовари от корабчетата и катерите най-различни товари. Какво по-добро от това за петимата от групата!

Мина час, после втори. Барон знаеше, че няма да стане бързо — Даунър трябваше да провери едно по едно оръжията. Търговците на оръжие можеха да ти доставят каквото си поискаш, но това не означаваше непременно, че оръжието е в изправност. Подобно на незаконните имигранти, и такива пратки с оръжие нямаше как да бъдат прекарвани в първа класа. Това обаче не притесняваше уругваеца. Важното в случая бе оръжието да не засече, когато той го насочи и стреля.

Нещо вляво привлече вниманието му. Той се обърна. Статуята на свободата при устието на реката вече бе озарена от първите предизгревни лъчи. Барон забеляза паметника чак сега и щом го видя, се изненада и ядоса. Не беше пръв поклонник на Съединените щати и на представата им за свободата и равенството, която те отстояваха толкова яростно. В пристанището се възправяше огромен идол в прослава на един свещен идеал. Това според уругваеца си беше кощунство. Беше възпитан така, че смяташе тези неща за нещо лично и съкровено, което човек носи в сърцето си, вместо да му издига паметници край някакво си пристанище.

Накрая, малко преди седем сутринта вратата зад него се отвори. Даунър надзърна отвътре.

— Мини отзад — каза австралиецът на Барон и пак затвори.

Сега на Барон не му беше до това да се заяжда с Даунър заради акцента му. След случката във вертолета над Париж нямаше никакво желание дори да разговаря с наемника.

Свърна наляво и заобиколи автосервиза. Новите му кубинки с каучукови подметки с дълбоки грайфери заскърцаха по асфалта. Вдясно имаше магазин за автомобилни гуми, ограден с висока телена мрежа. В сумрака спеше овчарка. През нощта войникът й бе метнал малко от хамбургера си — вкусът на американското месо му се бе сторил доста странен — и сега псето му беше пръв приятел.

Барон подмина двата боядисани в зелено боклукчийски контейнера, край които бяха оставили взетата под наем камионетка. Бяха закупили от руснака седемнайсет оръжия: по три пистолета за всеки и две гранатохвъргачки, а също така боеприпаси и бронежилетки. Всяко от оръжията бе увито в дебел найлон. Барон отвори вратата на камионетката и се метна вътре точно когато Сазанка и Вандал се заеха да изнасят оръжието от автосервиза. Подаваха ги на уругваеца, а той ги редеше внимателно в шестте кашона. Даунър ги наблюдаваше от задния вход на автосервиза, за да е сигурен, че няма да изпуснат оръжието. Барон за пръв път виждаше австралиеца толкова спокоен — държеше се като истински професионалист.

Малко по малко чувството за самота го напусна. Не защото беше заедно с другарите си, а защото отново действаше. Вече бяха близо до целта. Барон и за миг не се бе усъмнил в плана, сега обаче беше убеден, че няма начин да не се справят. От успеха ги деляха само няколко крачки.

Преди броени месеци Георгиев се бе сдобил с подправена шофьорска книжка, издадена от щат Ню Йорк. Фирмите за коли под наем обикновено проверяваха в полицейското управление клиентите, затова българинът се изръси и за да впишат книжката в компютрите на Пътна полиция. „Купи“ си дори квитанция за глоба отпреди година не само за да докаже, че живее тук, но и за да не буди подозрения — шофираш ли в голям град, трудно ще отървеш глобите.

Сега единственото, което петимата от групата трябваше да сторят, бе да внимават по пътя за хотела да не минат на червено или да не направят катастрофа. Вече бяха хвърляли чоп и на Вандал му се беше паднало да спи в камионетката, докато другите си почиват в хотела. Георгиев не искаше да рискуват Устинович да им задигне оръжието.

После, в седем вечерта щяха да излязат от гаража на хотела и да се отправят към Четирийсет и втора улица. Щяха да поемат на изток, през центъра на града, и на Първо авеню да завият на север. Георгиев отново щеше да кара много внимателно.

Сетне най-неочаквано щеше да натисне газта до дупка. Щеше да се доближи до целта със скорост сто — сто и десет километра в час и само за десет минути щяха да проникнат вътре в обекта.

ООН щеше да бъде тяхно. Тогава вече щеше да започне третият, последен етап от операцията.