Том Кланси
Под обсада (14)

13.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 21:33 ч.

Пол Худ отстъпи бързо, сякаш танцуваше.

Докато слушаше исканията на терористите, бе затаил дъх, за да не пропусне и дума, нещо, за което да се хване като удавник за сламка. Исканията бяха съвсем конкретни и бяха разположени във времето така, че да могат да бъдат изпълнени. После у него надделя бащата и му причерня — той бе научил невероятната цена, срещу която дъщеря му щеше да бъде свободна.

А цената бе невероятна не заради размера на исканата сума. От годините, когато бе работил като банкер, Худ знаеше, че банките и местните клонове на Федералния резерв в Ню Йорк и Бостън винаги държат в наличност най-малко един милиард долара. Дори сроковете бяха изпълними, стига ООН и американската държава да се поразмърдат. Но те нямаше да го сторят. За да получат съдействието на банките и на Федералния резерв, американските власти трябваше да дадат гаранции за заема, нещо, което можеха да направят само ако генералният секретар на ООН склонеше да покрие заема от бюджета на организацията. А Мала Чатерджи надали щеше да се реши на подобна стъпка от страх да не си навлече гнева на страните членки на ООН, които и бездруго роптаеха, че американците имали прекалено голямо влияние върху дейността на организацията. Дори и Съединените щати да решаха да внесат известна сума, с която да покрият част от задълженията си към Обединените нации, Конгресът трябваше да одобри този разход. Никак не беше лесно да се свика извънредно заседание на върховния законодателен орган на САЩ. А дори и парите да бъдеха преведени, терористите щяха да ги прехвърлят по електронен път и да ги пръснат по различни сметки в други банки и финансови къщи. Нямаше начин банкнотите да бъдат белязани или преводите — спрени. А това означаваше, че няма как да спрат терористите. Те бяха поискали хеликоптер за десет души, защото смятаха да вземат заложници — по един на човек, без да се брои пилотът. Тоест, бяха четирима-петима.

Всичко това премина през съзнанието на Худ, докато той затваряше вратата. Върна се в стаята и въздъхна тежко. Другите родители също бяха чули исканията и сега осмисляха случилото се. Шарън стоеше до мъжа си и го гледаше, по страните й се стичаха сълзи. Най-неочаквано той се бе превърнал в съпруг, който заради жена си трябва да запази самообладание.

Вратата се отвори и Худ се обърна. В залата надзърна човек от охраната, друг покриваше коридора.

— Елате с мен! — подвикна той. — Бързо и тихо — добави човекът и им махна с ръка.

Худ се дръпна встрани, родителите се изнизаха един по един покрай него. Той хвана Шарън за ръката и в миг си спомни, че държи в дясната си длан клетъчния телефон… Вдигна го до устните си.

— Майк! — рече в слушалката. — Там ли си?

— Тук съм, Пол — отвърна Роджърс. — Чухме всичко…

— Местят ни — обясни Худ. — Ще ти звънна пак.

— Чакаме — увери го другият мъж.

Худ затвори телефона и го пъхна обратно в джоба си. След като от залата излезе и последният родител, той стисна лекичко Шарън за ръката. Тя също излезе, а мъжът й я последва.

Човекът от охраната мина с родителите покрай залата на Съвета за сигурност и ги поведе към ескалаторите. Неколцина хлипаха, други се замолиха на висок глас да им върнат децата, но продължиха да вървят.

Худ усети как жена му го стиска за пръстите — вероятно без да иска.

Докато се качваха на ескалаторите, той видя как се задават още хора от охраната с двуметрови прозрачни противоударни щитове, аудиоапаратура и някакво друго оборудване — вероятно фиброоптика. Както личеше, щяха да се опитат да проверят в какво състояние са заложниците и да чуят откъслечни разговори, от които да разберат кои са терористите. Худ обаче знаеше, че това няма да им върне децата. ООН не разполагаше с познания и с подготвени хора, които да осъществят операция по освобождаването на заложниците. Това бе организация не на действието, а на консенсуса.

— Кажи ми, че имаш някакъв план — проплака жена му, докато слизаха с ескалатора.

Вече не криеше сълзите си. И други родители хлипаха неудържимо.

— Все ще измислим нещо — увери я Худ.

— Това не е достатъчно — отвърна Шарън. — Оставям си детето сам-само тук, сигурно умира от страх. Трябва да знам, че постъпвам правилно.

— Не можеш да направиш нищо повече — каза Худ. Ще я измъкнем оттам, обещавам ти.

Стигнаха основното фоайе, оттам ги поведоха към долния етаж. Пред магазина за сувенири и ресторанта имаше нещо като временен команден пункт. Беше си логично. Ако терористите имаха съучастници, те нямаше как да се доберат дотук и да разберат какво става. Репортерите също надали щяха да се промъкнат долу, което вероятно беше само добре дошло. Случващото се имаше широк международен отзвук и средствата за масово осведомяване щяха съвсем основателно да проявят интерес. От ООН сигурно щяха да се постараят да сведат до минимум хората с достъп до помещението долу, затова и щяха да акредитират съвсем малко журналисти, които да отразяват събитията.

Родителите бяха отведени в кафенето, където бяха приканени да седнат на масите в дъното. Донесоха им сандвичи, минерална вода и кафе. Един от бащите запали цигара. Никой не му направи забележка. След малко се появиха и шефовете на охраната в ООН, които съобщиха накратко какво точно става, в случай че родителите са пропуснали нещо, докато са били в кореспондентския пункт. Дойдоха и психолог, и лекар, които да им помогнат да преживеят кризата.

Худ нямаше нужда от помощта им.

Каза на един от началниците на охраната, че иска да отскочи до тоалетната. Изправи се, успя криво-ляво да се усмихне на Шарън и заобикаляйки масите, излезе във фоайето. Отиде в тоалетната, влезе в кабинката в дъното и пак се свърза по телефона с Майк Роджърс. Облегна се на облицованата с плочки стена. От потта ризата му студенееше.

— Майк! — извика в слушалката.

— Слушам.

— Охраната на ООН се опитва да разбере със специална апаратура какво става в залата със заложниците — поясни Худ. — Нас ни преместиха долу, за да ни обяснят какво се случва и да ни окажат психологическа подкрепа.

— Като по учебник! — смотолеви Роджърс. — Готвят се за обсада.

— Това няма да помогне — каза Худ. — Терористите нямат намерение да се пазарят и да преговарят, тук не става въпрос някой да бъде освободен от затвора. Искат пари. В ООН нямат ли отряд за бързо реагиране?

— Как да нямат, имат, състои се от деветима души — поясни Роджърс. — Създаден е през 1977 година, обучен е от Нюйоркското управление на полицията какво да прави при нападение и ако има взети заложници, но никога не е прилагал наученото в истинска акция.

— Майко мила!

— Точно така, майко мила — повтори Роджърс. — Кой ти ще тръгне да напада ООН? Организацията си е съвсем безобидна. По другата линия имаме връзка с Даръл. Според него в Нюйоркското полицейско управление са взели решение да удържат нещата и да преговарят, за да не се стига до взривоопасно положение. А ако се стигне дотам, да се опитат да го локализират.

На Худ му се стори, че са го изритали с все сила в корема. „За тях смъртта на дъщеря ми означава локализиране на положението!“

— Даръл се е свързал и с един свой познат от кабинета на генералния секретар на ООН — допълни Роджърс. — Чатерджи е насрочила среща с представители на засегнатите държави.

— И какво ще правят на тази среща? — попита Худ.

— Засега нищо. Явно не са склонни да изпълнят исканията на терористите. Още се опитват да разберат кои са тези хора. Разполагат с листа с исканията, но почеркът явно е на шведа — терористите са му диктували и той е записвал. Няма как да установят самоличността им.

— И нима смятат да седят със скръстени ръце и да чакат?

— Сега-засега — да. Дай му на ООН-то да изчаква.

Тъгата на Худ бе изместена от гняв. Идеше му да нахлуе в заседателната зала на Съвета за сигурност и собственоръчно да застреля терористите. Но все пак се сдържа и само стовари пестник върху стената.

— Пол! — повика го Роджърс.

Худ не помнеше да се е чувствал някога през живота си толкова безпомощен.

— Пол, отрядът за бързо реагиране е в бойна готовност.

Той отпусна чело върху плочките.

— Пратиш ли го тук, не само американските власти, но и светът ще те изядат с парцалите.

— Ще ти кажа само една дума — Ентебе — промълви Роджърс. — На хартия светът заклейми израелските командоси, задето са отишли в Уганда и са освободили заложниците, похитени със самолета на „Ер Франс“ от онези терористи, палестинците. Но дълбоко в себе си всеки здравомислещ човек се почувства по-горд след случилото се онази вечер. Пет пари не давам, Пол, какво си мислят за мен китайците, албанците, генералният секретар и дори американският президент. Искам децата да бъдат освободени.

Худ не знаеше какво да каже. Беше дълбоко трогнат от това, че Роджърс иска одобрението му, за да прати отряда за бързо реагиране, макар че Худ вече нямаше право да взима такива решения.

— С теб съм, Майк — рече му. — С теб съм, и Бог да ти е на помощ.

— Върни се при Шарън и се дръж — отговори Роджърс. — Обещавам ти, ще измъкна Харли оттам.

Худ му благодари, затвори телефона и го пъхна в джоба си. От думите на Майк в очите му избиха сълзи, които едвам беше сдържал още от мига, когато се бе разбрало за терористите. Продължи да стои в кабинката и да хлипа, долепил лице до студените плочки. След малко отвори вратата. Преглътна, издърпа малко от хартиените салфетки и избърса сълзите.

Странна работа! Беше казал на Шарън онова, което й се искаше да чуе — че ще спасят Харли, макар и да не бе докрай убеден в това. А когато Майк му каза същото, той му повярва безрезервно. Нима хората бяха толкова лековерни! И се хващаха за първото, което им дава поне мъничко надежда!

Избърса си носа и хвърли салфетките в тоалетната чиния. Все пак имаше разлика. Сляпата вяра беше едно, Майк Роджърс — съвсем друго. Кажеше ли той нещо, думата му на две не ставаше. Не го беше подвеждал никога досега.