Том Кланси
Под обсада (25)

24.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:28 ч.

Георгиев стоеше при отвора на масата с форма на подкова в Съвета за сигурност. Държеше под око заложниците и току си поглеждаше часовника. Останалите от групата продължаваха да стоят на пост при вратите. Само Барон беше приклекнал насред помещението, точно пред балкона, и се взираше в пода. Когато до крайния срок останаха две минути, българинът се извърна към Даунър и му кимна.

Австралиецът сновеше бавно напред-назад при северната врата на горния балкон. Не изпускаше от поглед Георгиев. Забеляза знака и заслиза по стълбите.

Мнозина от мъжете и жените, насядали направо върху пода вътре в подковообразна маса, захлипаха. Георгиев мразеше малодушието. Вдигна автомата и го насочи към една от жените. Навремето бе постъпвал по същия начин и с момичетата в Камбоджа. Дойдеше ли някое да го заплашва, че щяло да го изобличи, понеже се държали зле с нея или не й плащали според уговорката, Георгиев само я изслушваше, без да проронва и дума. После насочваше оръжието към гърдите й. Действаше безотказно: момичето го зяпваше с широко отворени очи и уста и се смразяваше. Чак тогава Георгиев казваше: „Почнеш ли пак да ми се оплакваш, ще ти тегля куршума. Опиташ ли се да бягаш, ще убия и теб, и семейството ти“. След това момичето правеше всичко безропотно, не казваше и гък. От близо стотина момичета, работили за него през годината, когато той бе печелил и от сводничество, се бе наложило да застреля само две.

Заложниците престанаха да хлипат. Георгиев свали оръжието. Пак имаше сълзи, но не и стонове.

Даунър вече наближаваше долния край на стълбите, когато българинът видя, че лампичката върху мобилния телефон с обезопасена сателитна връзка мига. Изненада се. Беше разговарял с Анабел Хамптън преди час, когато тя му бе съобщила, че генералният секретар на ООН възнамерява да се опита да преговаря с похитителите. За миг Георгиев се притесни, че страховете на Даунър ще се окажат основателни и силите за сигурност ще се опитат да проникнат в залата. После обаче се поуспокои — това беше невъзможно. ООН нямаше да рискува. Българинът отиде при телефона.

Анабел Хамптън беше най-опасната, но и най-ценната му придобивка. Още навремето в Камбоджа, където се бяха запознали, тя му беше направила впечатление като решителна и независима жена. В Пном Пен вербуваше агенти за ЦРУ. Георгиев я захранваше с разузнавателни данни, които момичетата му откопчваха от клиентите, а също със сведения, които получаваше от своите хора сред червените кхмери. Плащаше на бунтовниците, получаваше пари за това, че ги следи, и покрай многото далавери, които въртеше, бе натрупал цяло състояние.

Когато през 1993 г. умиротворителната операция на УНТАК в Камбоджа приключи, Георгиев потърси Анабел, за да й продаде имената на момичетата, които бе използвал в публичните си домове. Научи, че са я прехвърлили в Сеул, и се свърза с нея там. Сега вече Анабел живееше по-скоро с гнева, че не я оценяват, а не толкова с амбициите си. Когато българинът й спомена, че напускал въоръжените сили, за да се заеме с предприемачество, тя уж на шега подметна да я имал предвид, ако изпаднело нещо интересно.

Речено — сторено! Георгиев наистина я потърси.

До днес следобед, когато Анабел му беше описала най-подробно по часове и минути как ще протече приемът тази вечер в ООН, той се беше питал дали тя няма да го издъни. Беше сигурен, че няма да го предаде, понеже българинът знаеше къде живеят родителите й — по Коледа, когато Анабел им беше ходила на гости, той специално им беше пратил цветя. И все пак, както се е изразил великият български пълководец от XIX век генерал Григор Халачев, последните часове преди тежка акция са „време на най-тежки съмнения“. Точно тогава се внасят последните уточнения в плановете, а войниците имат възможност да се стегнат.

Анабел не го беше подвела. Не отстъпваше ни най-малко на калените му бойци тук, в залата. Той вдигна телефона.

— Говори — рече.

Беше казал на Анабел да отговаря само след като чуе тази дума.

— Генералният секретар пак тръгна към заседателната зала на Съвета за сигурност — съобщи му Ани. — Този път обаче смята да влезе вътре. Надява се да я пуснете.

Георгиев се усмихна.

— А също и че ще стреляте по нея вместо по делегата от Италия — допълни Ани.

— Пацифистите винаги се надяват, че ще насочиш оръжието към тях, докато наистина не го направиш — вметна българинът. — И тогава вече го удрят на молби и плач. А съветниците й какво препоръчват?

— Полковник Мот и един от заместник генералните секретари настояват за нападение веднага щом получат видеоснимките от залата — отвърна жената. — Другите се въздържат да взимат отношение.

Георгиев погледна Барон. Служба „Сигурност“ към ООН нямаше да получи никакви видеоснимки. Когато Анабел им бе съобщила за фиброоптичната апаратура, българинът беше пратил Барон да намери мястото, където смятат да пробият дупки, за да я вкарат. Веднага щом мъничката камерка се появеше, Барон щеше да я покрие.

— А не споменаха ли нещо за откупа? — поинтересува се Георгиев.

— Не — отвърна Ани.

— Е, не е болка за умиране — подметна българинът. — След като не успеят да направят снимки и застреляме още някой и друг заложник, ще побързат да удовлетворят исканията ни.

— Има още нещо — допълни агентката. — Моят шеф току-що ми съобщи, че от Вашингтон пристига отрядът за бързо реагиране към Националния оперативен център за кризисни ситуации.

— Националният оперативен център за кризисни ситуации ли? — повтори Георгиев. — Кой е дал разрешението?

— Никой — поясни Ани. — Ще използват кабинета ми за щабквартира. Ако от ООН се съгласят, няма да се учудя отрядът да предприеме нещо и да нахлуе в залата.

Георгиев не го беше очаквал. Беше чувал, че миналата година Националният оперативен център е провел блестяща акция и е допринесъл за осуетяването на опита за преврат в Русия. Българинът разполагаше с отровен газ и с планове на залата на Съвета за сигурност, в случай че се наложи да се отбранява, но никак не му се искаше да прибягва до тях. Все пак от ООН трябваше да дадат разрешение за подобна операция на отряда за бързо реагиране. Ако Чатерджи влезеше в залата, Георгиев щеше да разполага със средствата да осуети нападението.

Благодари на Анабел и прекъсна връзката.

За него щеше да е само добре дошло, ако към заложниците се присъединеше и генералният секретар на Обединените нации. Още от самото начало българинът беше разчитал Чатерджи да е в залата, за да се застъпи за децата. И да убеди държавите от цял свят да обединят усилията си, за да ги освободят. Сега генералният секретар щеше да му помогне и да възпре военните. А когато станеше време Георгиев и другите да се изтеглят, индийката и децата щяха да им послужат за идеално прикритие.

При него дойде Даунър. Имаше един-единствен въпрос — какво да прави с италианеца. Убиеха ли го, щяха да подкопаят славата на генералната секретарка като голяма миротворка. Но ако го пощадяха, всички щяха да си кажат, че са слабаци.

Георгиев реши, че доброто име на Чатерджи не е негова грижа, и кимна на Даунър. После загледа как австралиецът затика, всъщност по-скоро затегли хлипащия делегат нагоре по стълбите.