Том Кланси
Под обсада (40)

39.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:51 ч.

„Бръмбарът“ в коридора улови и предаде пукотевицата от престрелката в залата на Съвета за сигурност. Изстрелите, както и виковете в коридора бяха приглушени, но Пол Худ и останалите разбраха, че някоя от двете страни е преминала към действие. Писъците продължиха да отекват и след като стрелбата секна.

Худ стоеше зад Ани. Младата жена не напускаше поста си, освен в редките моменти, когато се извръщаше към лаптопа на съседното бюро — за да настрои звука на подслушвателното устройство. Беше спокойна и много съсредоточена.

Огъст беше застанал отляво на Худ. Роджърс си беше свалил сакото, бе запретнал ръкави и беше придърпал стола пред другото писалище. Беше поискал плановете на сградата на ООН и ги беше получил. Худ надзърна към тях през рамото на колегата си. ФБР очевидно ги беше събрало през четирийсетте години, за да сложи още по време на строежа на небостъргача допотопни подслушвателни устройства. Върху страниците в по-ново време бяха добавени бележки, което идеше да подскаже, че ЦРУ също е използвало плановете, за да определи маршрутите на подвижните си „бръмбари“.

На пода до мястото, където Роджърс бе придърпал стола, беше оставен висок платнен сак. Ципът беше отворен и Худ видя вътре сателитния телефон.

Чу, че звъни клетъчният му телефон — сигурно бяха Боб Хърбърт или Ан Фарис, обадили се, за да му съобщят нещо. Извади телефона от джоба си. Майк Роджърс стана от стола и дойде при него.

— Ало! — каза Худ.

— Аз съм, Пол.

— Шарън! — възкликна мъжът й и си помисли: „Божичко, пак ли ти!“.

Роджърс спря. Худ застана с гръб към стаята.

— Извинявай, скъпа — рече тихо той. — Тъкмо идвах да видя как си, когато се случи нещо. Свързано е с Майк.

— Той при теб ли е?

— Да — потвърди Худ. Всъщност не слушаше жена си. Опитваше се да чуе какво става в сградата на Секретариата на ООН. — Държиш ли се? — попита разсеяно.

— Ти на подбив ли ме взимаш? — тросна се жена му. — Пол, имам нужда от теб.

— Знам — отвърна той. — Слушай, точно обмисляме как да измъкнем Харли и останалите. Искаш ли да ти звънна след малко?

— Разбира се, Пол. Както винаги — подметна заядливо Шарън и затвори.

Худ имаше усещането, че са му зашлевили плесница. Как беше възможно двама души да бъдат толкова близки първата вечер, а на следващата изобщо да не намират общ език? Той обаче не се чувстваше виновен. По-скоро беше ядосан. Правеше всичко това, за да се опита да спаси Харли. На Шарън явно не й беше приятно да стои сама, но тя му беше затворила телефона не заради това, а защото Оперативният център отново ги бе разделил.

Худ прибра телефона. Майк отпусна ръка върху рамото му.

Най-неочаквано чуха съвсем ясно гласа на Чатерджи.

— Какво стана, лейтенант Мейлман? — попита генералният секретар.

— Някой е прострелял полковник Мот още преди останалите от групата да проникнат вътре — отвърна той запъхтян. — Полковникът май е мъртъв.

— Божичко, не! — простена Чатерджи още преди той да се е доизказал.

— Убиха и един от нашите, но преди да се изтеглим, и ние застреляхме терорист — допълни лейтенантът. — Изнесохме и момичето. Ранено е. Бе невъзможно да проникнем, щяха да загинат много хора.

Худ усети как нозете му се подкосяват.

— Ще разбера кое е момичето — рече Роджърс. — Недей да звъниш на Шарън. Току-виж се оказало, че няма място за тревога.

— Благодаря ти — промълви Худ.

Генералът отиде при телефонния апарат и звънна на Боб Хърбърт. За да разполага с най-новите данни за известни терористи и престъпници, мнозина от които често биваха ранявани при взривове, пътни катастрофи и престрелки, Оперативният център имаше програма, свързана с всички болници в големите градове и със Здравната каса. Когато в компютрите на болниците вкараха номера на някоя здравна осигуровка, той се проверяваше и в базата данни на Оперативния център, та властите да са сигурни, че пострадалото лице не е издирвано от ФБР или от полицията. Хърбърт щеше да нареди на Мат Стол да провери всички, постъпили през последния половин час в болниците в района на Ню Йорк.

Разговорът в Секретариата продължаваше.

— Правилно сте се изтеглили — рече Чатерджи.

— И още нещо — допълни лейтенантът. — Двама от делегатите бяха въоръжени и откриха стрелба.

— Кои? — ахна генералният секретар.

— Не знам — отвърна служителят. — Един от подчинените ми е успял да ги разгледа от близо и твърди, че били азиатци, мъж и жена.

— Биха могли да са от Япония, Южна Корея или Камбоджа — вметна Чатерджи.

— И двамата са били убити от терористите.

— По кого са стреляли делегатите? — поинтересува се жената.

— Колкото и да е невероятно, по полковник Мот — отговори Мейлман.

— По полковника ли? — възкликна смаяна тя. — Сигурно са решили, че е…

— Че е терористът, с чиито дрехи той влезе в залата — продължи вместо нея лейтенантът.

Още преди да е довършил изречението, радиовръзката изпиука. Индийката отговори:

— Тук е генералният секретар на ООН Чатерджи.

— Беше глупаво и безразсъдно от ваша страна — рече човекът в другия край на линията — говореше с акцент.

Гласът беше дрезгав, едвам се долавяше, но Худ чу почти всичко. Съсредоточи се върху думите на мъжа, за да отклони мислите си от раненото момиче.

— Съжалявам за случилото се — отвърна Чатерджи. — Опитахме се да вразумим вашия другар, но…

— Хич не се и опитвайте да прехвърлите вината върху нас! — тросна се терористът.

— Не, виновна съм аз…

— Знаехте правилата, но не се подчинихте — допълни мъжът. — Сега имаме нови искания.

— Първо ми кажете какво е състоянието на служителя на ООН — примоли се жената.

— Мъртъв е.

— Сигурен ли сте? — настоя Чатерджи.

Чу се изстрел.

— Сега вече съм сигурен — отвърна онзи. — Имате ли други въпроси?

— Не — каза индийката.

— След като се изнесем, можете да влезете и да си го приберете — рече терористът. — Само от вас зависи кога ще стане това.

Настана кратко мъчително мълчание.

— Продължавайте — подкани генералният секретар. — Слушам ви.

— Искаме да пратите вертолет и шест милиона щатски долара — каза мъжът. — Но никакви банкови преводи, парите да бъдат в брой. Задържали сте нашия човек, нищо чудно той да ви каже имената ни. Само това оставаше — да замразите сметката. Съобщете ни, щом хеликоптерът пристигне. След осем минути ще убием един човек, после на всеки половин час по още един. Този път обаче няма да убиваме делегати. На ред са младите дами.

Худ си даде сметка, че за пръв път в живота си изпитва омраза.

— Много ви моля, недейте! — извика Чатерджи.

— Вие сте си виновни — отсече мъжът.

— Чуйте ме — примоли се жената. — Ще изпълним исканията ви, само не убивайте още хора. И без това убитите станаха много.

— Разполагате с осем минути.

— Не! Дайте ни поне няколко часа! — пак го удари на молби генералният секретар. — Ще изпълним исканията ви! Ало! Ало!

Но връзката беше прекъсната. Худ осъзна колко отчаяна е Мала Чатерджи.

Огъст поклати глава.

— Охраната трябва да осъществи акция и да нападне терористите точно сега, когато те го очакват най-малко.

— Ние трябва да осъществим акцията — натърти Худ.

— Казаха, че щели да пуснат отровен газ — напомни Ани.

— Но не го направиха при първото нападение — вметна Огъст. — В такива ситуации на похитителите също им се живее. Нали точно заради това са взели заложници. Няма да се лишат от това си предимство.

Роджърс се обърна, както стоеше при телефона.

— Раненото момиче не е Харли — оповести той. — Казва се Барбара Матис.

Всичко си беше относително. Харли продължаваше да е сред заложниците, а една нейна приятелка от оркестъра беше пострадала. Въпреки това Худ усети как го плисва облекчение.

Но макар че Харли още се намираше в заседателната зала, Худ волю-неволю трябваше да се съгласи с Огъст. Мъжете в Съвета за сигурност не бяха някакви бомбаджии самоубийци или политически терористи. Бяха си най-обикновени пирати, дошли да плячкосват. Искаха да се измъкнат живи.

След малко Чатерджи съобщи на лейтенанта, че отивала в медицинския пункт. Искала да поговори със заловения терорист. После звукът заглъхна.

— Генералният секретар вече е извън обсега на подслушвателното устройство — поясни Ани.

Роджърс си погледна часовника.

— Разполагаме с по-малко от седем минути — каза той рязко. — Какво можем да направим, за да спрем похитителите?

— Не можем да отидем в Секретариата и да проникнем в залата на Съвета за сигурност, нямаме време — отбеляза Огъст.

— Слушате всичко това от близо пет часа — обърна се Роджърс към Ани. — Какво мислите?

— Не знам — отвърна агентката.

— Някакви предположения! — настоя генералът.

— Сега вече нямат водач — рече Ани. — Трудно е да се каже какво ще предприемат.

— Откъде знаете? — попита Худ.

Агентката го изгледа недоумяващо.

— Откъде знаете, че са без водач? — поясни той.

— А кой, ако не водачът, ще излезе от залата, за да разговаря с представителите на ООН! — възкликна Ани.

Телефонът иззвъня и тя вдигна. Обаждаше се Даръл Маккаски, търсеше Роджърс. Агентката му подаде слушалката. Стори й се, че той я гледа неодобрително. Дали не се беше усъмнил?

Разговорът беше кратък. Роджърс не каза почти нищо, докато Даръл Маккаски му обясняваше какво е установил. Накрая генералът върна слушалката на Ани. Тя се обърна и я сложи върху вилката.

— От отдел „Сигурност“ към ООН са взели отпечатъци от пръстите на заловения терорист — рече Роджърс. — Даръл току-що е получил резултатите. — Генералът пак погледна Ани. Надвеси се над стола й, като отпусна ръце върху страничните облегалки. — Хайде, изплюйте камъчето, госпожице Хамптън.

— Моля?! — ахна тя.

— Какво става, Майк? — намеси се и Худ.

— Терористът се казва полковник Иван Георгиев — отвърна генералът, без да сваля очи от Ани. — Бил е в УНТАК, умиротворителните сили на ООН в Камбоджа. Работил е и като агент на ЦРУ в България. Познавате ли го?

— Аз ли? — възкликна жената.

— Вие.

— Не — бе категорична тя.

— Въпреки това знаете нещо за случващото се, което ние не знаем — натърти Роджърс.

— Няма такова нещо…

— Лъжете — отсече генералът.

— Какво става, Майк? — възкликна Худ.

— Дошла е в тайната квартира малко преди нападението — поясни Роджърс. Приближи се още повече към Ани. — За да поработите, нали така?

— Точно така.

— Но не сте облечена като за работа — подсмихна се генералът.

— Повикаха ме по спешност, затова дойдох — отвърна жената. — Имах запазена маса в „Ше Йожени“, можете да проверите. Пък и не виждам защо ще се оправдавам точно пред вас…

— Защото лъжете — повтори Роджърс. — Знаехте ли предварително, че това ще се случи?

— Разбира се, че не — повтаряше си като курдисана агентката.

— Но сте знаели, че ще се случи нещо. Работили сте в Камбоджа. Полковник Мот е бил убит от двама камбоджанци, представили се за дипломати в ООН. Как мислите, дали не са искали да застрелят Иван Георгиев?

— Откъде, по дяволите, да знам — подвикна ядосана Ани.

Генералът изтика рязко стола. Той се плъзна по застлания с плочки под и се удари в кантонерката. Ани понечи да стане, но Роджърс я тикна.

— Майк! — изкрещя Худ.

— Няма за кога да се церемоним, Пол — отвърна Роджърс. — Нищо чудно дъщеря ти да бъде следващата жертва на убийците! — Той изгледа на кръв Ани. — Телефонът ви със сателитна връзка е включен. На кого се обаждахте?

— На шефа си в Москва…

— Я се свържете с него още веднъж — подвикна генералът.

Агентката се подвоуми.

— Хайде! — изкрещя Роджърс.

Тя не се помръдна.

— Кой е в другия край на линията? — настоя да узнае той. — Камбоджанците или терористите?

Жената продължи да мълчи. Бе отпуснала ръце върху страничните облегалки. Роджърс стовари длан върху нейната. Сега вече тя не можеше да се помръдне. Генералът пъхна палец под показалеца й и го огъна назад. Агентката изпищя като попарена и се опита да се отскубне и да избута мъжа. Той обаче пак я тикна със свободната си ръка, а с другата продължи да натиска.

— Кой, да го вземат мътните, е в другия край на линията? — повтори с крясък Роджърс.

— Казах ви вече.

Той продължи да огъва пръста, докато нокътят почти опря о китката. Ани изпищя.

— Кой, питам!

— Терористите! — викна с цяло гърло жената. — Терористите!

На Худ му призля.

— Освен вас имат ли други съучастници извън сградата на Секретариата? — продължи Роджърс разпита.

— Не!

— Какво трябва да направите от тук нататък?

— Да им съобщя, когато преведат парите.

Генералът й пусна ръката. Изправи се. Худ се беше втренчил в младата жена.

— Как можете да помагате точно на тях!

— Сега не ни е до това — прекъсна го Роджърс. — След три минути ще убият още някого. Въпросът е как да ги спрем.

— Като им платим — намеси се Огъст.

— Моля? — погледна го смаян генералът.

— Взимаме от Оперативния център телефонния номер на Чатерджи — поясни Огъст. — Молим я да се свърже по радиостанцията с терористите и да им каже, че е намерила парите. После нашата приятелка тук го потвърждава. Свързваме се с Нюйоркското управление на полицията, взимаме вертолет с който, както са поискали нападателите, отиваме над ООН, и пращаме отряд за бързо реагиране, който да ги залови, щом излязат от сградата.

— За излизане, ще излязат, но заедно със заложниците — вметна Худ.

— Няма как, в някакъв момент ще изложим на опасност хората вътре — потвърди Огъст. — Но така ще спасим повече от тях, отколкото ако нападнем самия Съвет за сигурност. При всички положения ще спасим един човек.

— Действайте! — разпореди се Худ и си погледна часовника. — Незабавно!