Том Кланси
Под обсада (44)

43.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Неделя, 00:01 ч.

Докато чакаха сателитният телефон да звънне, Роджърс се обади на Боб Хърбърт и му обясни какво става. Хърбърт обеща да се свърже с шефа на Нюйоркската полиция Кейн. Бяха работили заедно, когато руските шпиони в Брайтън Бийч се бяха опитали да организират държавен преврат в Москва. Разбираха се отлично и шефът на разузнаването към Оперативния център беше сигурен, че Гордън Кейн на драго сърце ще откликне на молбата и ще направи всичко възможно, за да спаси заложниците, а и самата Организация на обединените нации.

След това Роджърс се обади още веднъж по телефона — както обясни, за да си проверял съобщенията на телефонния секретар. Излъга, но не искаше Ани Хамптън да разбере какво прави. Поиска от Худ клетъчния телефон — да звъннел от него. После застана между агентката и писалището, та тя да не го вижда. Беше го научил от Боб Хърбърт, който, след като излезеше от някое заседание, подслушваше какво става в залата направо от телефона към инвалидната си количка. Роджърс изключи сигнала на телефонния апарат в кабинета на агентката, после набра номера му от клетъчния телефон на Худ. Вдигна слушалката на телефонния апарат в стаята, превключи го на микрофона и остави и двете линии отворени. Сетне пъхна клетъчния телефон в джоба на панталоните си, като провери да не го е изключил.

Върна се при бюрото и седна на стола срещу Анабел Хамптън. Худ заснова напред-назад между тях. Минутите се изнизваха и Роджърс се убеждаваше, че няма да стане така, както го е искал.

През цялото време младата жена гледаше вторачено право напред. Генералът не се и съмняваше какво вижда тя пред себе си: бъдещето. Анабел Хамптън не беше от хората, чиито ходове ще предвидиш. Повечето разузнавачи и военни работеха досущ като гросмайсторите или прочутите танцьори, които следваха изпитаните модели и гледаха да не се отклоняват от често сложните ходове и стратегии. А отклоняха ли се, онова, което правеха, по-късно се изучаваше най-подробно и или влизаше в учебниците и наръчниците, или биваше задрасквано.

В ЦРУ обаче работеха и много агенти, които не подхождаха така догматично към тактиката. Наричаха ги акулите. Най-често това бяха вълци единаци, които в действията си гледаха да се придвижват само напред и никога не се обръщаха назад. Пет пари не даваха, дори и мостовете зад тях да горяха — бе малко вероятно, че изобщо ще им хрумне да се връщат по стария утъпкан път. Тъкмо такива хора успяваха да се внедрят в чужди села, в терористични организации и противникови бази.

Роджърс бе готов да се обзаложи, че Ани Хамптън е тъкмо от акулите. В момента тя изобщо не съжаляваше за нищо. Къде ти! Умуваше какво да предприеме от тук нататък. А Роджърс бе наясно какъв ще е следващият й ход, затова и бе настоял полковник Огъст да тръгне. За всеки случай — знае ли човек!

Докато гледаше младата жена, Роджърс усети как изтръпва. Покрай онова, което бе направила Ани, той си спомни нещо, което бе усвоил още първия път, когато го бяха пратили във Виетнам: че макар да е по-скоро изключение, отколкото правило, предателството е вездесъщо. Ще го срещнеш във всяка държава, във всеки град и селце. И няма как да различиш хората, склонни да го извършат. Предателите нямаха възраст, пол, националност. Работеха и на държавна служба, и в частни фирми, правеха неща, даващи им достъп до информация и хора. Извършваха измяната, тласкани от различни подбуди — и по лични причини, и заради изгодата.

Но имаше нещо, което ги обединяваше. Ставаха най-опасни, след като ги заловиш. Знаеха, че за извършените престъпления ги чака екзекуция, и бяха безогледни: нямаха какво да губят. Ако разполагаха с някакъв последен коз, колкото и безполезен и унищожителен да бе той, не се колебаеха да го използват.

През 1969 година агентите на ЦРУ се добраха до сведения, че северновиетнамците са превърнали една военна болница в Южен Виетнам в нещо като разпределител на наркотици сред американските военнослужещи. Роджърс отиде в болницата уж на свиждане на свой ранен другар. Видя с очите си как медицински сестри от Южен Виетнам взимат щатски долари от „ранени“ южновиетнамски войници — все голобради петнайсет-шестнайсетгодишни агенти на Виет Конг, срещу това, че от базата изпращат по фронтовете хероин и марихуана, скрити в чанти за оказване на първа медицинска помощ. След като ги арестуваха, две от трите медицински сестри взривиха ръчни гранати, за да се самоубият. При това убиха и седем ранени войници, настанени в болницата.

Милосърдни сестри и младоци, превърнали се в убийци. В това отношение никоя друга държава не можеше да се мери с Виетнам. Ето защо и след като се завърнаха в Щатите, толкова много ветерани не издържаха и рухнаха психически. Често се случваше девойки в мирни виетнамски селца да посрещат с възторг американските войници. Понякога им искаха бонбони или пари, нищо повече. Друг път обаче носеха кукли, натъпкани с взрив — при експлозията загиваха и самите млади виетнамки. Или пък старици предлагаха на американците купички с ориз, поръсен с цианид — първо си гребваха те, та момчетата да не се притесняват. Така опустошението приемаше форми, по-страховити от „М-16“ или сухопътните мини. Войната във Виетнам повече от всичко друго лиши американските войници от убеждението, че могат да имат доверие на някого или на нещо. След като се прибраха в САЩ, мнозина от американците установиха, че се отнасят с подозрение дори към собствените си жени, роднини, деца. Това бе една от причините Майк Роджърс да не се ожени. Вече не можеха да се сближат с никого, освен с фронтовите си другари. Нямаше лек, нямаше разумни доводи, които да ги излекуват от неверието. Веднъж потъпкана, невинността не може да възкръсне за нов живот.

На Роджърс не му беше никак приятно, че заради Анабел Хамптън у него се е пробудило някогашното недоверие. Младата жена бе изтъргувала живота на невинни хора не за друго, а за пари, и беше опозорила държавата, за която работеше. Роджърс не проумяваше как някой може да прибере пари, оцапани с кръвта на невинни жертви.

В сградата беше тихо, отвън също не долитаха никакви шумове. Първо авеню беше отцепено, затворена беше и магистрала „Франклин Делано Рузвелт“, която излизаше точно зад сградата на Обединените нации. Както личеше, от Нюйоркското управление на полицията искаха да имат свободен достъп до ООН, в случай че се наложи да действат. Беше отцепена и задънената уличка пред небостъргача, в който се намираха.

По едно време сателитният телефон иззвъня и всички в кабинета подскочиха като ужилени.

Худ престана да снове и дойде при Роджърс. Анабел извърна очи към генерала. Беше стиснала зъби, във воднистосините й очи нямаше и следа от покорство.

Роджърс не се изненада — така де, Анабел Хамптън си беше акула.

— Вдигнете телефона — нареди й той.

Тя продължи да го гледа вторачено. Очите й бяха леденостудени.

— Ако не го вдигна, пак ли ще ме изтезавате?

— Предпочитам да не го правя — отвърна генералът.

— Знам — ухили се Анабел. — Нещата се промениха, нали?

Гласът на младата жена определено звучеше по-различно. В него имаше някаква нахъсаност. Самоувереност. Бяха й дали прекалено много време, през което да обмисли всичко. Танцът беше започнал, а Анабел Хамптън даваше тон на музиката. Роджърс беше доволен, че все пак е взел предпазни мерки.

— Можете да ме принудите да вдигна телефона, като отново ми извиете пръста — подхвана жената. — Или като ми причините болка по друг начин. Да ме боцнете с кламер или с безопасна игла точно под окото. В ЦРУ така убеждаваме някого да направи нещо. Но болката ще проличи в гласа ми. Те ще разберат, че сте ме принудили да говоря.

— Нали казахте, че ще ни помогнете! — напомни й Худ.

— А какво ще направите, ако не ви помогна? — попита агентката. — Ако застреляте мен, умира и заложникът — натърти жената, без да сваля очи от Худ. — Може би дъщеря ви.

Худ се вцепени.

Роджърс си помисли, че тая мръсница е по-хитра, отколкото е очаквал. Играта загрубяваше. Генералът вече знаеше накъде отиват нещата. Сега единственото, на което можеше да се надява, бе да спечели още малко време за Огъст.

— Какво искате? — попита той Анабел.

— Искам да ме развържете и да излезете от стаята — отвърна агентката. — Ще съобщя по сателитния телефон каквото сте ми казали и изчезвам оттук.

— А, няма да стане! — отсече генералът.

— Защо? — възкликна Ани. — Не искате да си мърсите ръцете, като сключите сделка с мен ли?

— Сключвал съм сделки и с по-големи негодници от вас — рече Роджърс. — Но няма да го направя, понеже не ви вярвам. Вие искате терористите да успеят, понеже те нямат навика да плащат предварително. Така си купуват вярност. А вие сте изпаднали в положение, когато жива или мъртва трябва да се докопате до своя пай от откупа.

Сателитният телефон иззвъня повторно.

— И да ми вярвате, и да не ми вярвате — измънка Анабел, — ако не се обадя, терористите ще се досетят, че ми се е случило нещо. И ще убият момичето.

— Ако това стане — напомни й, без да повишава тон, Роджърс, — или ще ви качат на електрическия стол, или за съучастничество ще гниете до живот зад решетките.

— Ако ви помогна, пак ще ми лепнат десетина-двайсет годинки — изсумтя Ани. — Не го ли сторя, ще ме осъдят на доживотен затвор или на смърт. Не е ли все тая?

— Ами след трийсетина години? — възкликна Роджърс. — Сега може и да ви е все тая, но когато станете на шейсет, няма да мислите така.

— Спестете ми фронтовите хватки — тросна се жената.

— Много ви моля, госпожице Хамптън! — намеси се и Худ. — Все още не е късно да помогнете и на себе си, и на десетки невинни хора.

— Кажете го на колегата си, не на мен — отвърна Ани.

Сателитният телефон иззвъня за трети път.

— Терористите ще изчакат телефонът да иззвъни пет пъти — поясни тя. — После главата на някое от девойчетата в залата на Съвета за сигурност ще отхвърчи. Това ли искате? И двамата?

Роджърс пристъпи половин крачка напред. Застана между Худ и жената. Не знаеше дали Худ ще се хване на въдицата и ще му заповяда да изпълни исканията на Анабел, но не смяташе да рискува. Худ все още беше директор на Оперативния център, само това оставаше — двамата да се изпокарат. Още повече че Худ не беше наясно какво точно се разиграва в този момент.

— Пуснете ме и ще им кажа каквото искате — удари го пак на пазарлъци агентката.

— А защо първо не им кажете каквото искаме и чак тогава да ви пуснем? — не й остана длъжен Роджърс.

— Защото и аз като вас ви нямам вяра — натърти жената. — А сега аз ви трябвам повече, отколкото вие на мен.

Сателитният телефон иззвъня четвърти път.

— Майк… — подзе Худ.

Макар и да беше присъствал, докато бяха разработвали плана за операция „Капан“, Худ очевидно се надяваше да се придържат към първоначалния замисъл: да прилъжат терористите да излязат от залата. Но Роджърс продължи да чака. Успехът на операцията може би зависеше тъкмо от тия няколко минути в повече, които в момента той се опитваше да спечели.

— Не мога да се съглася — знаеше си той своето.

— Всъщност ви е яд, че вече е все едно — подметна ехидно Анабел.

— Не — възрази Роджърс. — И друг път са ме правили на маймуна. Но вече сме зрели хора, не се ядосвам за щяло и нещяло. Яд ме е, че от немай-къде трябва да повярвам на човек, който вече е престъпил веднъж дадената дума.

Генералът втъкна пистолета в колана си, бръкна в джоба на панталоните и извади сгъваемо ножче, после се зае да реше кабела, с който беше завързал младата жена.

Сателитният телефон иззвъня за пети път.

Анабел се пресегна да вземе ножчето.

— Дайте на мен — рече тя.

Роджърс й го даде и се дръпна, да не би да й хрумне да му замахне с острието.

— А сега се разкарайте оттук — нареди Анабел. — Излезте в коридора и застанете така, че да ви виждам в охранителната камера. И ми оставете ключовете.

Роджърс извади ключодържателя от джоба на панталоните си и го метна на пода пред жената. Грабна сакото си, което бе оставил върху облегалката на стола, и последва Худ, който вече беше излязъл.

Младата жена сряза кабела и включи компютъра така, че да вижда образа от охранителната камера. Докато генералът минаваше през антрето, за да излезе в коридора, Ани се пресегна и вдигна слушалката на сателитния телефон.

— Говори! — рече тя.

Роджърс не я чу. За щастие това не продължи дълго — след малко той щеше да чува всяка нейна дума. Забърза през антрето и мина под охранителната камера.

И той като Анабел Хамптън беше акула. Но въпреки дръзките й заплахи и лъжи, въпреки заканите и лукавството на младата жена тя му отстъпваше по едно.

По опит, трупан в продължение на цели трийсет години.