Том Кланси
Под обсада (34)

33.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:37 ч.

Георгиев стигна при двойната врата в дъното на залата на Съвета за сигурност и спря. Държеше автомата, макар че се съмняваше да опре до него. Ренолд Даунър стоеше вдясно от вратата. И в двете ръце стискаше оръжие.

— Ще я пуснеш ли? — изшушука австралиецът.

— Не — отвърна Георгиев. — Аз ще изляза.

Видя дори през маската на Даунър, че той е изненадан.

— За кой дявол ще ходиш навън?

— За да им покажа, че не стават за нищо! — поясни българинът.

— Не ставали за нищо, моля ви се! Та те ще те вземат за заложник! — предупреди Даунър.

Генералният секретар се обади отново. Помоли да я пуснат.

— Няма да рискуват — възрази Георгиев. — Така ще се убедят, че нямат друг избор и трябва да ни съдействат, при това бързо.

— Дрънкаш ми като някой тъп дипломат. Ами ако разпознаят акцента?

— Ще говоря тихо — успокои го българинът. — Вероятно ще решат, че съм руснак.

При тази мисъл му хрумна, че няма да е никак зле да стоварят вината за случилото се върху Москва или върху руската мафия.

— Не съм съгласен — настоя пак Даунър.

„То оставаше да си съгласен“ — помисли българинът. Даунър знаеше само едно — да мърмори и да създава неприятности.

— Не бери грижа за мен — рече Георгиев.

Пресегна се бавно към ръкохватката върху лявото крило. Завъртя я и открехна вратата.

Мала Чатерджи беше застанала отпред — беше опънала ръце покрай хълбоците си и беше отметнала назад рамене и глава. На няколко крачки зад нея стоеше шефът на служба „Сигурност“, а отзад се бяха наредили неколцина души от охраната с противоударни щитове.

Лицето на индийката беше спокойно, но решително, а колкото до шефа на охраната, той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да бълва огън. Георгиев обичаше такива противници. Не му позволяваха да затъва в самодоволство.

— Бих искала да разговарям с вас — подхвана Чатерджи.

— Наредете на всички да се дръпнат зад заседателната зала — каза Георгиев.

Реши, че е излишно да напомня как случи ли му се нещо, ще плащат заложниците.

Чатерджи се обърна и кимна на полковник Мот. Мот махна на подчинените си да се дръпнат, но самият той не се помръдна.

— Всички — натърти Георгиев.

— Дръпнете се, полковник — подкани генералният секретар, без да го поглежда.

— Госпожо генерален…

— Вървете, моля ви — отсече индийката.

Мот въздъхна тежко, обърна се и отиде при охраната. Застана на трийсетина метра и изгледа на кръв терориста.

„Това добре“ — рече си Георгиев. Чатерджи беше скастрила шефа на служба „Сигурност“. Отдалеч си личеше, че на полковника му иде да извади оръжието и да застреля на място българина.

Чатерджи продължи да гледа вторачено Георгиев.

— А сега отстъпете и вие — рече й той.

Тя беше изненадана.

— Да се дръпна ли? — повтори изумена.

Той кимна. Чатерджи направи три крачки назад и спря. Георгиев поотвори още малко вратата.

Щитовете се вдигната, ръцете зад тях се изопнаха.

Без да сваля очи от хората от охраната, Георгиев затвори вратата след себе си. Бавно, безстрашно. Изкушаваше се да се почеше по главата или хълбока и да ги погледа как подскачат като ужилени. Но не го направи. Беше му предостатъчно да знае, че им е взел страха. И по-важното, че го знаят и те. Бяха наясно, че е по-смел, че не му пука от нищо. Той погледна Чатерджи.

— Какво искате? — попита я.

— Искам да намерим изход от положението, така че да няма повече кръвопролитие — отвърна генералният секретар на ООН.

— Това е напълно постижимо — отвърна Георгиев. — Изпълнете исканията ни и готово!

— Опитвам се. Но държавите отказаха да платят.

Той го беше очаквал.

— Тогава ще плати друг — рече българинът на Чатерджи. — Нека Съединените щати отново спасят света.

— Мога да поговоря с някои представители на американските власти, но ще отнеме време — каза генералният секретар.

— Разполагате с колкото си искате време — тросна се терористът. — Всеки час ще ви струва живота на един човек.

— Недейте, моля ви — проплака Чатерджи. — Нека ви предложа нещо. Мораториум. Шансът да ги убедя, е по-голям, ако им кажа, че ми сътрудничите.

— Да ви сътруднича ли? — ахна нападателят. — Как да ви сътруднича, като губите ценно време.

— Вероятно ще отнеме часове, може би дори дни — простена жената.

Георгиев сви рамене.

— Тогава кръвта ще тежи на вашата, а не на моята съвест.

Генералният секретар продължи да го гледа, макар и да бе позагубила самообладание. Дишането й бе по-ускорено, очите й шареха. Това бе само добре дошло за терориста. Той искаше подчинение, а не преговори. Забеляза, че шефът на охраната, който стоеше над Чатерджи, се размърдва. Явно не беше от умиротворителните части към ООН. Движеше се като спънат бик.

Чатерджи сведе поглед. Поклати бавно глава. Никога досега не беше изпадала в такава безизходица. На Георгиев чак му домъчня за нея. Какво ли прави един дипломат, когато се инатиш и продължаваш да повтаряш не и не?

— Давам ви честната си дума — подхвана пак Чатерджи. — Ще получите всичко, каквото искате, само не убивайте повече хора.

— И бездруго ще го получим — отсече българинът.

Жената се втренчи в него. Ясно се чудеше какво още да добави — бяха си казали всичко.

Георгиев се обърна към вратата.

— Недейте! — удари го пак на молби Чатерджи.

Той продължи нататък. Пресегна се към ръкохватката. Жената го последва.

— Толкова ли не разбирате? От това няма да спечели никой — подхвана пак тя.

Отчаяна, го сграбчи за ръката. Георгиев спря и опита да се отскубне. Чатерджи продължи да го дърпа.

— Изслушайте ме! — простена индийката.

Така значи, миротворката имала и нокти! Едрият като канара българин се дръпна повторно и отметна ръка. Чатерджи отхвърча при стената. Георгиев отново се обърна към вратата.

Зад него се чуха стъпки. Българинът се пресегна към автомата, но някой го фрасна с лакът през лицето.

Причерня му, носът и челото му изтръпнаха, зави му се свят. Георгиев се опита да запази самообладание и да се задържи на крака, когато го удариха още веднъж и той изгуби съзнание.