Том Кланси
Под обсада (51)

50.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Неделя, 00:15 ч.

— Излязоха — изкрещя някакъв младеж във фоайето на Държавния департамент. — Децата излязоха, здрави и невредими са!

Родителите отвърнаха кой със смях, кой със сълзи, всички наскачаха, започнаха да се прегръщат, после се отправиха към вратата. Докато излизаха в коридора, получиха и официално потвърждение. При тях да ги посрещне дойде униформена служителка от службата за сигурност към Държавния департамент. Беше на средна възраст, с къса кестенява коса и големи кафяви очи, върху ламинираната значка на униформата й пишеше, че се казва Барони. Тя им съобщи, че децата изглеждали добре, но за всеки случай щели да бъдат прегледани в Медицинския център към Нюйоркския университет. Родителите щели да бъдат превозени дотам с автобус. Всички бяха много признателни и благодариха на жената, сякаш именно тя е спасила децата им.

Служителката упъти родителите към асансьора в дъното на коридора и си проправи път през навалицата, за да влезе във фоайето. Явно търсеше някого. Зърна Шарън Худ и я докосна по китката.

— Госпожо Худ, казвам се Лиса Барони — представи се тя. — Може ли да поговорим?

При тази молба Шарън усети как й призлява.

— Какво се е случило? — попита притеснена тя.

Лиса я дръпна лекичко, за да не ги чуват последните родители. Двете жени застанаха току до вратата, при едно от канапетата в помещението.

— Какво има? — повтори Шарън.

— Госпожо Худ — подхвана жената. — Опасявам се, че дъщеря ви все още е вътре.

Думите й прозвучаха нелепо. Само преди миг им бяха съобщили, че всички вече са в безопасност. Шарън беше щастлива.

— В смисъл? — подвикна тя.

— Дъщеря ви все още е в заседателната зала на Съвета за сигурност.

— Не, всички са излезли оттам! — ядоса се Шарън. — Ей онзи мъж току-що ни съобщи, че са се махнали от залата.

— Повечето деца са били изведени през един счупен прозорец — поясни служителката. — Но вашата дъщеря не е била в групата.

— Защо?

— Седнете, ако обичате, госпожо Худ — настоя Лиса и я побутна към канапето. — Ще остана с вас.

— Защо дъщеря ми не е била с останалите? — подвикна Шарън. — Какво става там? Мъжът ми с тях ли е?

— Не знаем всички подробности за случилото се — прошепна служителката. — Единственото, което знаем, е, че в залата на Съвета за сигурност има трима служители от отряда за бързо реагиране. Очевидно са обезвредили терористите, но един им се е изплъзнал…

— И той държи за заложница Харли! — изпищя Шарън и заби нокти в слепоочията си. — Държи малкото ми момиченце! Мили боже!

Жената хвана Шарън за китките и ги стисна лекичко, но твърдо, така че госпожа Худ да свали ръце от главата си.

— Къде е съпругът ми? — подвикна тя.

— Изслушайте ме, госпожо Худ — подкани Лиса. — Знаете, че ще направят всичко възможно, за да освободят дъщеря ви, но им трябва малко време. Проявете сила, не рухвайте!

— Повикайте мъжа ми! — изхлипа Шарън.

— Той къде е? — попита служителката.

— Не знам — отвърна другата жена. — Той… той обеща да направи нещо. Ще му се обадя по клетъчния телефон, у него е.

— Дайте ми номера, аз ще звънна вместо вас — предложи Лиса.

Шарън й каза номера на Пол.

— Добре — рече служителката. Пусна ръцете на Шарън и посочи една от масите. — Ще ида ей там да му звънна. А вие стойте тук, връщам се веднага.

Шарън кимна. Пак се разплака.

Продължаваше да хлипа, когато Лиса Барони отиде при масата с телефонните апарати. Набра номера. Худ си беше изключил клетъчния телефон.

Шарън не помнеше някога да е била толкова ядосана и отчаяна. Сега искаше до нея да е мъжът й, а не някаква чиновничка от Държавния департамент, която да я държи за ръката. Искаше да си поприказва с него и да не се чувства толкова сама. Където и да беше Пол, каквото и да правеше, й дължеше поне това.

Както и да приключеше всичко, Шарън бе сигурна в едно.

Че няма да прости никога на Пол.

Никога!