Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Оперативен център (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
State of Siege, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Том Кланси. Под обсада

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2000

Коректор: Олга Герова

ISBN: 954-585-161-9

История

  1. — Добавяне

19.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 22:30 ч.

Пол Худ се поокопити и се върна в кафенето. Влезе вътре точно когато пристигнаха и служители от службата за сигурност към Държавния департамент. Всички родители бяха американски граждани, затова и американският посланик беше настоял те да бъдат прехвърлени незабавно в нюйоркската сграда на Държавния департамент от другата страна на Първо авеню уж от съображения за сигурност, но Худ подозираше, че всъщност става въпрос за суверенитет. Съединените щати не можеха да допуснат американски граждани да бъдат разпитвани от чужденци за терористично нападение на международна територия. Това щеше да създаде опасен прецедент, който да позволи на всяко правителство или чуждо представителство да задържа американци, без към тях да са отправени обвинения, че са нарушили някой чужд или международен закон.

Родителите в един глас възроптаха, че ги извеждат от сградата, където децата им са държани за заложници. Но волю-неволю се подчиниха и тръгнаха, поведени от заместник-шефа на охраната в Държавния департамент Бил Мохали. Според Худ Мохали беше някъде на около петдесет години. Стоеше, изопнат като струна, беше снажен и широкоплещест, имаше резки властни движения и от това Худ отсъди, че преди да постъпи в Държавния департамент, той вероятно е бил военен. Тъмнокосият Мохали отново повтори, че американските власти щели да се погрижат по-добре за охраната на родителите и за това те да са в течение на събитията. Не че не беше така, но Худ се съмняваше, че властите наистина ще им съобщават всичко от игла до конец. Въоръжените терористи бяха обезвредили поставени от американците охранителни системи и бяха проникнали в сградата на ООН. Ако с децата се случеше нещо, щяха да завалят съдебни искове, каквито не бе имало в историята на държавата.

Тъкмо излязоха от кафенето и се отправиха към централното стълбище, когато в залата на Съвета за сигурност екна гърмежът, прокънтял в цялата сграда.

Всички застинаха. Зловещата тишина беше раздрана от далечни писъци.

Мохали прикани родителите да побързат. Мина сякаш цяла вечност, докато хората се размърдат. Някои настояха да се върнат в кореспондентския пункт, за да бъдат близо до децата си. Мохали им обясни, че районът бил отцепен от охраната на ООН и било невъзможно да стигнат дотам. Подкани ги да побързат, за да ги отведе на безопасно място и да разбере какво точно се е случило. Родителите се подчиниха и тръгнаха, макар че доста от майките и някои от бащите се разридаха.

Худ прегърна Шарън. Нозете му се подкосяваха, но все пак намери сили да помогне на жена си да се качи по стълбището. Изстрелът беше само един и оттук той заключи, че нападателите са убили някого от заложниците. Открай време смяташе, че това е най-ужасната смърт — да те убият колкото да постигнат нещо, към което ти нямаш никакво отношение. Да ти отнемат живота, употребен за кървав безлик удивителен знак, а заедно с това да те лишат от любовта, от всичките ти мечти, сякаш те не струват пукнат грош. Надали на тоя свят имаше по-голямо коравосърдечие.

Когато стигнаха във фоайето, радиостанцията на Мохали иззвъня. Той отстъпи встрани, за да се обади, а родителите се изнизаха един по един в ярко осветения парк между сградата на Общото събрание и площада пред ООН. Посрещнаха ги двама от подчинените на Мохали.

Разговорът му беше кратък. После той се върна при групата. Другите продължиха нататък, а Мохали попита Худ дали може да поговорят насаме.

— Разбира се — отвърна той. Усети как устата му е пресъхнала. — Някой от заложниците ли? — попита. — Кого са застреляли?

— Да, господине, един от дипломатите — потвърди Мохали.

На Худ му причерня, същевременно обаче той изпита облекчение. Жена му също беше спряла на няколко крачки от тях. Худ й махна да продължава нататък и че всичко е наред, макар че точно в този момент понятието наред бе твърде относително.

— Господин Худ — поде пак Мохали, — проверихме набързо биографиите на всички родители и се натъкнахме на досието ви от Оперативния център…

— Напуснах го — вметна Худ.

— Знаем — отвърна другият мъж. — Но оставката ви влиза сила след цели дванайсет дни. Междувременно трябва да се справим с доста тежък проблем, бихте могли да ни помогнете.

Худ го погледна.

— Какъв проблем?

— Нямам право да ви съобщавам — отвърна Мохали.

Худ не беше и очаквал да получи отговор. Най-малкото тук. В Държавния департамент страдаха от параноя по отношение на сигурността извън собствените си сгради, макар че бяха в правото си да се притесняват. Всеки дипломат и консул тук бе пратен, за да помага на своята страна, като „бъде на линия“, което ще рече да подслушва разговори, включително и с електронни средства.

— Ясно — отвърна Худ. — А има ли връзка с това? — настоя да узнае той.

— Да, господине. Бихте ли ме последвали? — рече Мохали, но не като въпрос, а като нещо, което се разбира от само себе си.

Худ погледна към двора.

— Ами жена ми?…

— Ще й кажем, че сме ви помолили да ни помогнете — отговори другият мъж. — Тя ще ни разбере. Много ви моля, господине, наистина е важно.

Худ се взря в стоманеносивите му очи. Идеше му да каже на Мохали да върви по дяволите — чувстваше се гузен пред Шарън. Веднъж Лоуел Кофи беше подметнал, че „потребностите на държавата стоят над потребностите на благоверната“. Худ беше напуснал държавната служба именно заради това. Току-що бяха застреляли един от делегатите, дъщеря им беше в ръцете на терористи, зарекли се да убиват на всеки кръгъл час по един човек. Худ бе длъжен да бъде до жена си.

Но не го свърташе да седи със скръстени ръце и да чака другите да предприемат нещо. Ако можеше да помогне някак на Харли или да събере повечко данни, за да облекчи задачата на Роджърс и на отряда за бързо реагиране, предпочиташе да не е страничен наблюдател и да се включи в акцията с каквото може. Надяваше се Шарън наистина да го разбере.

— Съгласен съм — рече той на шефа на отдел „Сигурност“.

Двамата се обърнаха и забързаха към двора. Отправиха се към Първо авеню, отцепено от Четирийсет и втора до Четирийсет и седма улица от полицейски автомобили. Зад тях от ослепителния блясък на прожекторите за телевизионните камери не се виждаше нищо. На авенюто бяха спрели три патрулни камиона на отдел „Извънредни ситуации“ към Нюйоркското управление на полицията, в които чакаха групи за залавяне на бегълци, в случай че терористите са американци. Тук беше и отрядът по обезвреждане на бомби от Седемнайсети полицейски участък, който също беше пристигнал с камионетка, оборудвана с всичко необходимо. Над района кръжаха два хеликоптера „Бел-412“ от авиационната част към Нюйоркското управление на полицията — мощните прожектори, прикрепени към долната им част, озаряваха всичко наоколо. От сградата на ООН и небостъргачите наоколо още извеждаха сътрудници на дипломатите и чистачи.

В ярката бяла светлина на прожекторите Худ съгледа жена си — беше бледа като призрак, прекосяваше заедно с останалите родители площада. По едно време се обърна и се опита да го намери с поглед. Той й махна, ала между тях вече бяха патрулните радиокамиони, запречили едната страна на улицата, и стената от полицаи, застанали откъм другата.

Худ последва Мохали, който вървеше на юг, към Четирийсет и втора улица — там ги чакаше черен автомобил на Държавния департамент. Мохали и Худ седнаха отзад. След пет минути вече бяха излезли от Манхатън и минаваха през ремонтирания тунел Куинс-Мидтаун.

Худ заслуша какво му говори Мохали. А от онова, което чу, направо му причерня пред очите, сякаш някой го бе фраснал с все сила по диафрагмата.