Том Кланси
Под обсада (28)

27.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:31 ч.

Пол Худ и Майк Роджърс бяха на задната седалка на автомобила, а Мохали се беше качил отпред при шофьора. Сега, когато Худ се беше върнал в Манхатън, той му се стори много различен.

Сградата на Секретариата сякаш изпъкваше повече, отколкото когато той беше дошъл тук със семейството си — кога ли беше това, нима само преди ден? Беше осветена от мощни прожектори, наслагани по покривите на съседните небостъргачи. Но прозорците не светеха и от това постройката изглеждаше някак призрачна. Худ си каза, че Организацията на обединените нации вече не прилича на гордия „символ на бухалката“ и вместо да е живата гръд на града, се е превърнала в нещо, олицетворяващо смъртта.

Когато малко след единайсет вечерта тръгнаха от летището, заместник-шефът на служба „Сигурност“ Мохали звънна в Държавния департамент, за да провери дали има някакво развитие. Един от подчинените му отговори, че доколкото знаели, след първата екзекуция не се е случило нищо. Междувременно Худ разказа накратко на Роджърс какво е станало в ООН. Както обикновено, генералът го изслуша, без да казва нищо — не искаше пред чужди хора да излага мислите си. За него чужди бяха всички извън тесния кръжец от приятели, на които се доверяваше.

Докато минаваха през тунела, за да се върнат в Манхатън, и Худ, и Роджърс мълчаха. По едно време Мохали се извърна към тях — за пръв път, откакто бяха излезли от летището.

— Къде да ви оставя, господин Худ, генерал Роджърс? — попита ги той.

— Ще слезем заедно с вас — отвърна Худ.

— Аз отивам в Държавния департамент.

— Чудесно — рече генералът и замълча.

Още смяташе да отиде в тайната квартира на ЦРУ на площада пред ООН, но нямаше намерение да го споделя с Мохали.

Той не остана удовлетворен от отговора, ала не каза нищо.

Автомобилът излезе от тунела на Трийсет и седма улица. Докато шофьорът се придвижваше към Първо авеню, Мохали се обърна отново към Майк Роджърс.

— Държа да знаете, че ми е много неприятно заради случилото се на летището — подхвана пак служителят от Държавния департамент.

Роджърс кимна.

— Слушал съм много за отряда за бързо реагиране — продължи Мохали. — Носи му се славата, че рядко допуска грешки. Ако зависеше от мен, щях да пратя вашите хора и да приключа.

— Ужасното е, че вероятно всички са на същото мнение, но никой не желае да даде разрешение — намеси се Худ.

— Цари пълна бъркотия — заоправдава се Мохали и точно тогава иззвъня телефонът му. — Стотици глави и нито капчица мозък в тях. Направо не го проумявам. Пълна трагедия!

Мохали вдигна телефона, а колата спря пред загражденията на Четирийсет и втора улица. При тях дойдоха двама полицаи, облечени с униформи за борба с безредиците. Шофьорът им показа картата на Държавния департамент, а Мохали заслуша мълком какво му казват от другия край на телефонната линия.

Худ се вторачи в лицето му, осветено от уличната лампа. Загложди го любопитство. Той извърна очи към ООН. От този ъгъл, отдолу, на фона на черното небе сградата на Секретариата изглеждаше огромна и внушителна. Худ си помисли за дъщеря си в търбуха на това синьо-бяло чудовище — колко мъничка и уязвима беше Харли!

Мохали прекъсна телефонната връзка и се извърна назад.

— Какво има? — попита Худ.

— Бил е застрелян още един делегат — отвърна човекът от Държавния департамент. — А може би… — допълни той, — може би и едно от децата.

Худ впи поглед в него. Трябваше да мине известно време, докато проумее, че това „едно от децата“ може да означава и Харли. Причерня му пред очите. Знаеше, че до сетния си дъх няма да забрави покрусеното мрачно изражение на Мохали в този миг, ослепителното бяло сияние върху предното стъкло на автомобила, надвисналия над тях Секретариат. От тук нататък той щеше да олицетворява за Худ всички изгубени надежди.

— Прокънтял е изстрел, после втори, с който е бил убит делегатът — допълни Мохали. — Един служител от охраната на ООН е чул от съседната зала как някой се опитва да се измъкне, сетне се е разнесъл писък или стон.

— Разполагате ли с повече информация? — намеси се и Роджърс, след като полицаите ги пуснаха да минат.

— От самата зала на Съвета за сигурност няма никакви новини — отговори Мохали, — но генералният секретар ще се опита да влезе.

Автомобилът спря при тротоара.

— Трябва да отида при Шарън, Майк — рече Худ.

— Знам — каза генералът, после отвори вратата и слезе.

— Искате ли да дойдете с мен, генерале? — попита служителят от Държавния департамент.

Роджърс се дръпна да стори място на Худ, който също слезе от колата.

— Не — отвърна той. — Но съм ви признателен.

Мохали даде на Худ визитната си картичка.

— Обадете ми се, ако имате нужда от нещо.

— На всяка цена. Благодаря ви.

Мохали понечи да попита нещо, но се отказа.

Роджърс затвори вратата. Автомобилът потегли, а генералът се извърна с лице към Худ.

Той чуваше тътена на профучаващите в далечината коли и бръмченето на вертолетите, кръжащи над реката и ООН. Чуваше и виковете на полицаите, които разтоварваха чували с пясък покрай загражденията по Четирийсет и втора и Четирийсет и седма улица. Въпреки това имаше чувството, че не е тук, че още е в автомобила и гледа вторачено Мохали.

И чува как той казва: „Може би едно от децата“.

— Пол! — повика го Роджърс.

Худ се беше втренчил в обгърнатите в мрак сгради в горната част на Първо авеню. Пое си дълбоко въздух.

— Я се стегни! — подвикна Роджърс. — След малко ще ми трябваш, Шарън също има нужда от теб.

Худ кимна. Роджърс беше прав. Но Худ сякаш не можеше да се отърси от усещането, че още е в автомобила, все му се струваше, че и досега вижда тъжното лице на Мохали и изживява ужасния миг.

— Отивам в тайната квартира отсреща — допълни генералът. — Брет ще ме чака там.

Това вече като че извади Худ от вцепенението. Той премести очи към Роджърс.

— Брет ли?

— Докато самолетът спираше на пистата и се насочваше към терминала, той видя военните полицаи — поясни генералът. — Досетихме се защо са там. Брет реши да се измъкне и да се срещнем по-късно — подсмихна се генералът. — Знаеш си го. Не е необходимо да му казваш кога да си плюе на петите.

Худ се поокопоти. Който и да беше загинал в залата на Съвета за сигурност, там все още имаше хора, които те бяха длъжни да спасят. Той погледна високата сграда на Държавния департамент.

— Трябва да вървя.

— Знам — отвърна Роджърс. — Постарай се да успокоиш Шарън.

— Имаш номера на клетъчния ми телефон…

— Да, имам го — потвърди генералът. — Ще ти звънна веднага щом научим повече подробности.

Худ му благодари и тръгна към сградата от червени тухли.