Том Кланси
Под обсада (47)

46.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Неделя, 00:06 ч.

Генералният секретар на ООН още стоеше в коридора пред залата на Съвета за сигурност. От началото на обсадата не се бе променило почти нищо. Неколцина от делегатите си бяха тръгнали, други пък бяха дошли. Хората от охраната бяха по-превъзбудени от преди, особено след осуетения опит да освободят заложниците. Младичкият лейтенант Мейлман, британски офицер, прехвърлен тук, след като бе участвал в разработването на план „Пустинна лисица“, стоеше като на тръни. Отиде при Чатерджи, след като тя се свърза по радиостанцията с терористите, за да им предаде съобщението на Худ.

— Госпожо! — повика я Мейлман.

Тишината беше потискаща. Макар и да го бе казал през шепот, гласът му прокънтя много силно.

— Да, лейтенанте!

— Планът на полковник Мот беше добър, госпожо — настоя британецът. — Но беше невъзможно да отчетем непредвидените обстоятелства — че вътре има хора, които ще открият стрелба.

— Какво искате? — попита индийката.

— Сега вътре са останали само трима от терористите — отвърна Мейлман, — имам план, който сигурно ще успее.

— Не — отсече категорично генералният секретар. — Защо сте толкова сигурен, че пак няма да се появят непредвидени обстоятелства?

— Не мога да бъда сигурен — призна си той. — Военният не предсказва бъдещето. Той води битки. А как да ги водя, ако стоя със скръстени ръце и гледам отстрани?

Иззад вратата на Съвета за сигурност се чуха звуци. Хлипове, блъскане, ръмжене. Вътре ставаше нещо.

— Вече ви отговорих — отсече Чатерджи.

След миг й звънна Пол Худ. Енцо Донати й подаде клетъчния телефон.

— Да! — възкликна притеснена Чатерджи.

— Онази ни издъни — съобщи й Худ.

— Божичко, не! — простена жената. — Значи затова е тази тупурдия вътре.

— Каква тупурдия? — подвикна Худ.

— Чува се боричкане — отвърна генералният секретар. — Ще екзекутират заложника.

— Не бързайте толкова със заключенията. Може и да се размине — успокои я той. — Един от моите хора идва при вас. Облечен е като цивилен…

— Не! — извика Чатерджи.

— Госпожо генерален секретар, оставете ни да действаме — настоя Худ. — Нямате план, а ние имаме…

— Имахме план и се опитахме да го осъществим — възрази жената. — Не успяхме.

— Този обаче…

— Не, господин Худ! — прекъсна го Чатерджи.

Идеше й да изпищи. Телефонът иззвъня отново. Тя го изключи и го даде на Донати. Каза на своя помощник да си тръгва.

Сякаш някой бе завъртял света като пумпал. Чатерджи се чувстваше замаяна, превъзбудена и изтощена. Това ли беше войната? Бяла река, отвеждаща те в места, където най-доброто, което е по силите ти да сториш и на което можеш да се надяваш, е да се възползваш от някого, по-замаян и изтощен и от теб?

Чатерджи погледна вратата на Съвета за сигурност. Беше длъжна още веднъж да се опита да влезе. Какво друго й оставаше да направи?

Точно тогава в коридора зад заседателната зала на Икономическия и социалния съвет настана суматоха. Мнозина от делегатите се обърнаха натам, неколцина души от охраната се завтекоха да видят какво става.

— Идва някой! — провикна се един от служителите към службата за сигурност на ООН.

— По-тихо, дявол ви взел! — изсъска Мейлман.

Лейтенантът изтича при хората от охраната, строили се в редица. Отиде при тях точно когато полковник Огъст, както беше по чорапи, изтика с рамо тълпата делегати. Вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен, но не спря.

— Пуснете го! — прошепна настойчиво Мейлман.

Редицата хора в сини куртки се разстъпи и Огъст мина през нея. Пътем бръкна в джобовете си и извади двете берети. Движеше се бързо и уверено, без да прави нищо излишно. От вратата го деляха някакви си три метра. На пътя му се бе изпречила единствено Мала Чатерджи.

Когато полковникът се приближи, генералният секретар се взря в лицето му. Очите му бяха като на тигъра, който Чатерджи бе видяла преди години в индийската пустиня. Мъжът бе надушил плячката и нищо не бе в състояние да го спре. В този миг очите му бяха единственото устойчиво нещо във вселената на Чатерджи.

Никак не й се искаше да е така. Лев Троцки е казал, че най-късото разстояние между две точки е насилието. Нима наистина беше така? Не й се щеше да повярва в това. В Университета на Делхи професор Сандхя А. Панда, ревностен последовател на Ганди, им беше преподавал пацифизма едва ли не като религия. И Чатерджи я бе изповядвала най-ревностно. През последните пет часа обаче всичко се бе преобърнало с главата надолу. Огромните й усилия, саможертвата й, ведростта й — всичко бе ударило на камък. Добре поне че при осуетения опит на полковник Мот да спаси заложниците бяха извели от залата раненото момиче, вече настанено в болница.

Точно тогава откъм другата страна на вратата се чу сподавен вик.

— Не! — простена момичето. — Недейте!

Чатерджи се задави и едвам се сдържа също да не се разпищи. Понечи инстинктивно да иде при момичето, Огъст обаче я изтика решително и продължи като хала нататък.

Лейтенант Мейлман извади пистолета и го последва. Спря на няколко крачки от полковника.

Чатерджи се завтече да ги настигне. Лейтенантът се обърна и я спря.

— Оставете го — рече й тихо.

Чатерджи нямаше сили и желание да се съпротивлява. В една лудница добре се чувстват единствено лудите. Двамата с Мейлман загледаха как Огъст поспира при вратата. След миг той натисна ръчката с края на дланта и продължи да чака. И този път движенията му бяха точни и сигурни.

След броени секунди нахълта вътре, насочил и двата пистолета.