Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (98)

96.

Застанал сред танцуващите прашинки в ивицата, огряна от слънчевия лъч, Муни ме изгледа смутено, когато се проснах на пода. После се извърна към прозореца, пред който го бях подмамил да застане.

Дългият преден прозорец на Фондовата борса сякаш се пръсна чак след като похитителят бе прострелян. В първата секунда той още стоеше там, а в следващата прозорецът зрелищно се пръсна на парчета, докато убиецът се свличаше на пода.

Кръвта, бликнала от двете му китки, изглеждаше черна на фона на полирания мрамор. Запълзях към него, докато той напразно се мъчеше да натисне бутона на детонатора. Беше му трудно да го стори, защото ръцете му бяха разкъсани.

Петдесеткалибровите куршуми на снайпериста бяха пропуснали детонатора, но бяха пронизали и двете му китки.

Дожаля ми за Муни, докато се гърчеше на пода и стенеше.

Но това продължи само миг… Той прошепна „Амин“, приведе се напред и опита да натисне бутона с брадичката си.

Третият изстрел долетя, преди да се хвърля върху похитителя. Последният, фаталният куршум пръсна слепоочието му. И той рухна на мраморния под.

— Спрете стрелбата! — изкрещях по моя микрофон, когато екот от стъпки се дочу от стълбите, водещи към балкона. Сетне извиках на Джереми Мейсън да не поглежда това, което бе останало от Франсис З. Муни.

Коленичих пред младежа, оплетен в експлозиви, за да скрия от него ужасната гледка, която сега представляваше тялото на Муни. Момчето беше изстрадало достатъчно. Както и всички ние.

— Не мърдай, синко. Сега всичко ще е наред — казах му, като изтрих от лицето му пръските от кръвта на похитителя.