Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (17)

15.

Беше станало тъмно, когато прекосихме моста на Медисън Авеню и благополучно се върнахме в Манхатън.

По пътя Емили позвъни на шефа си в Бюрото и му съобщи лошите новини. После позвъни още веднъж — вероятно на семейството си. Звучеше, като че ли разговаря с малко дете.

Чак тогава, и то само веднъж, се осмелих да проверя дали носи венчална халка. Да, ние, мъжете, сме такива глупаци. Или поне аз. Нямаше халка, но какво означаваше това? Може би не я носеше само на работа. Не трябваше да храня надежди. А дали бях започнал да се надявам? Мисля, че да.

Докато шофирах, се обадих в техническия отдел на нюйоркската полиция за проследяването на телефонните разговори. Бяха постигнали някакъв напредък. Номерата, записани при обажданията до телефона на Доналд Дънинг и до моя мобилен, бяха от мобифони с предплатени карти от три различни места: Куинс, Манхатън и Файв Таунс^[1] в Лонг Айланд.

Следващото ми обаждане беше до отдела по балистични експертизи. Не бяха открили нито отпечатъци, нито гилзи. Нашият човек бе взел дори тебешира, с който бе написал посланието си.

В заключение се оказа, че палачът на Джейкъб беше пресметлив, методичен и крайно внимателен. От наша гледна точка обаче това бяха все отрицателни качества. Още не можех да си избия от главата впечатлението от гласа му — спокоен, дори ведър, с безупречна модулация.

Излязохме на Пето Авеню и тъкмо прекосявахме Сентръл Парк Норт, когато я погледнах. Бяхме се уговорили да оставя Емили пред „Хилън“ край „Рокфелер Сентър“, но реших, че повече не мога да чакам. Убиваше ме неведението за мача на децата ми. Не знам дали щях да го преживея, ако Шеймъс не ме беше заменил като съдия.

Емили се смути, като спрях пред фасадата на моя дом в Уест Енд.

— Трябва за кратко да се отбия в моя апартамент. Ще проверя нещо. Ако искаш, изчакай ме в колата… Или хайде, какво толкова, качи се с мен. Ще ти дам чадър и истински скоч, ако се нуждаеш от питие. Аз самият имам огромна нужда.