Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (68)

66.

Сутринта излязох на тротоара и макар и недоспал, се усмихвах. Вървях с децата си към църквата. Като се изхитриха да минат напряко сред оживените тротоари на Манхатън, Криси и Шона забавляваха всички нас, докато припяваха мелодиите от рекламите за евтини кредити на сайта FreeCreditReport.com, които отдавна знаеха наизуст.

Облечени в училищните си карирани униформи, подредени в редица по двама, моите десет момчета и момичета приличаха на слезли от корицата на „Маделин“^[1]. Може би не бях толкова строг, колкото госпожица Клавел, учителката на Маделин, но пък носех глок на колана си.

Докато вървяхме заедно по улиците, излъчваните от децата ми топлина и непринуденост бяха достатъчно заразителни, така че почти забравих ужаса от последния ми случай. Така продължихме, докато не се сблъскахме с хората със сериозни лица, излизащи от ранната утринна литургия в църквата „В името Божие“.

Приковах поглед към кръстовете от пепел върху челата им. Полазиха ме тръпки, като си представих двамата мъртви тийнейджъри, убити от упор. Все едно че виждах окървавените им тела, проснати върху стъпалата пред църквата.

Въздъхнах, изпълнен с гняв. Призляваше ми от мисълта, че този свещен символ може да бъде използван така извратено. Пепелта би трябвало да символизира саможертва и смирение пред Христовите страдания, а не да бъде част от доклад за аутопсия, който не можех да си избия от главата.

Самите богомолци изглеждаха донякъде смутени. Снощи Шеймъс ми каза, че в канцеларията на епархията се получила ръкописна бележка, с която възразявали срещу изпълняването на ритуала с кръстове от пепел по челата на богомолците заради нашумелите убийства. Аз се зарадвах, че сред секретарите на архиепископа в катедралата „Сейнт Патрик“ са надделели по-умните. Би било ужасяващо, ако една-единствена личност може да налага желанията си на всичките католици в Ню Йорк.

Щом влязохме в църквата, Еди и Рики се втурнаха напред, за да си сложат одеждите на момчета, помагащи на свещеника при олтара. Джулиана, като най-голяма, поведе останалите деца към задните скамейки. Аз се приближих към оброчната плоча. Пуснах пет долара в кутията за дарения и запалих свещите. Коленичих пред червеникавото им сияние, затворих очи и изрекох молитви за мъртвите и особено за семействата им. Много добре знаех колко опустошителна може да бъде смъртта, когато сполети някое задружно семейство. Можех само да предполагам колко дълбоко може да бъде отчаянието на семействата, изгубили единственото си дете.

Докато се прекръствах, някой ме потупа по рамото. Беше Шеймъс.

— Точно такъв добър човек като теб търся — прошепна той. — Нуждая се от доброволец. Какво избираш: да четеш от Светото писание или да поднасяш даровете?

— Ще поднасям даровете.

— Всъщност ще трябва да се заемеш и с двете. Излъгах те, че имаш избор. Нека да изпълним ритуала, както е редно.

Литургията изглеждаше по-тържествена и по-тъжна от обичайното. Макар да се стараех, доколкото можех, не успях да прогоня убиеца от мислите си дори когато Шеймъс шепнеше латинските фрази, които според традицията трябваше да бъдат изречени в този свят ден:

— Memento homo, quia pulvis es, et in pulverem reverteris.

Помни, човече: ти пръст си и в пръст ще се превърнеш, повтаряше той, докато очертаваше кръстовете от пепел върху челата.

„От прахта произлизаме и в прахта ще се върнем“, мислех си аз. Същото, което бе написано на черната дъска до трупа на онова младо момче, първата му жертва.

Моля те, Господи, помогни ми да спра този болен човек, отговорен за цялата тази смърт, помолих се аз, когато се върнах на моята скамейка с кръст от пепел на челото си.

Докато коленичех, осъзнах, че бях белязан по същия начин, както горките деца. Челото ми като че ли пламна. Дори ми се стори, че усещах как бродят в сенките около мен призраците на Джейкъб Дънинг и Челси Скинър. Зад затворените си очи виждах лицето на Дан Хейстингс, чиято съдба все още бе неизвестна.

Мили Боже, помолих се, не позволявай да разочаровам всички.