Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (85)

83.

— Майк! Почакай! Какво правиш, дяволите да те вземат? — извика Емили след мен.

— Отивам да сложа край на този ужас! — изкрещях и извадих пистолета си. — По един или друг начин. Незабавно.

Ниско приведен, стиснал здраво глока в ръка, се втурнах устремно през предната врата на училището. Сърцето ми биеше до пръсване и ми се стори, че ще изскочи, когато вратата хлопна зад гърба ми.

Мимоходом зърнах остъкления шкаф със снимки на усмихнати ученици от „Сейнт Едуардс“ още от началото на века. Поех дълбоко дъх и прехапах устни, като надникнах иззад ъгъла към дългия, призрачно пуст коридор.

— Не бързай толкова, Бенет — прошепна ми Емили, влязла незнайно как след мен.

Но още по-добре беше, че осем мъже от екипа за спасяване на заложници се бяха подредили точно зад гърба й.

— Останете заедно и наблюдавайте ъглите — прошепна им Чоу в микрофона, зашит в яката му. — И все пак ви напомням — куршумите могат да рикошират. Отваряйте си очите на четири. Ако се изложите, ще ви вгорча живота.

Отлично тренираните командоси се заеха да проверяват всяка класна стая. Много бързо прекрачваха праговете, но приведени тъй ниско, че не можеха да бъдат забелязани отвътре.

След три минути се натъкнахме на тялото на треньора Уеб в канцеларията на училището. Беше прострелян в главата. Обзе ме тъга и ярост, като се вгледах в кръстообразната рана на челото му. Почти като кръст от пепел, помислих си.

Вече бях запознат с извратената версия на Муни за Пепеляната сряда.

Върнахме се в коридора, когато вратата в другия му край зейна, широко отворена. Надигна се оглушителна врява и шумно трополене. Преглътнах мъчително и поех дълбоко дъх.

— Не стреляйте! — изкрещях.

Десетки ученици в тъмносини блейзъри тичаха като полудели към нас откъм физкултурния салон. Бяха изпаднали в невъобразима паника. Пищяха и плачеха, докато префучаваха по коридора.

Трескаво оглеждах тълпата за Муни, който имаше и експлозиви, и пистолет. Но никъде не го видях. Какво да правя сега? И въобще какво, по дяволите, ставаше тук? Нима ги бе пуснал да избягат?

Насочихме децата към централния вход на училището, като предадохме по радиотелефоните, че всеки миг ще изскочат отвън. Когато и последното момче изчезна към фоайето, ние се устремихме по коридора към физкултурния салон.

— Стой! — кресна Чоу на един изплашен мъж, който се показа иззад скамейките.

— Моля ви! Аз съм Хенри Джойс, директорът — заекна уплашено плешивият. — Онзи взе за заложници двама от нашите ученици: Джереми Мейсън и Ейдън Париш. Извика ги и ги окова с белезници един към друг. Чак след това разреши на останалите да напуснат салона. Нищо не можех да направя… О, господи!

Той посочи към една врата в другия край на баскетболното игрище.

— Мисля, че ги отведе в сутерена!