Метаданни
Данни
- Серия
- Майкъл Бенет (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Worst Case, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стамен Стойчев, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж. Безизходица
Американска, първо издание
Превод: Стамен Димов Стойчев
Отговорен редактор: Тодор Пичуров
Стилов редактор: Красимир Димовски
Компютърна обработка: Ана Цанкова
Коректор: Недялка Георгиева
Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 17
ИК „Хермес“, 2012 г.
ISBN: 978-954-26-1125-7
История
- — Добавяне
34.
Стоях в кухнята, загледан в мобилния телефон.
Имаше един миг между нас, нещо като надвиснала възможност, но, по дяволите, някак си я изпуснах.
Все пак беше хубаво да чуя гласа й. Е, не чак толкова, като да видя лицето й, но почти… Тя беше добро ченге, добра за компания, а и изглеждаше добре. Беше чудесна, поне според моята класация. Имах чувството, че се познаваме от години, а не от три дни.
Телефонът ми иззвъня, докато още стоях там, унесен в мечти, все едно бях един от моите влюбени тийнейджъри. „Хайде обратно в реалността, Казанова“, казах си.
Обаждаше се Каръл Флеминг, пряката ми шефка.
— Майк, току-що научих, че някой от кметството поискал от екипа за спешно реагиране да му предоставят копия от всичките ти доклади. Имаш ли представа какво ще направи с тях заместник-кметицата?
— За нещастие — отвърнах, — ние се спречкахме с Джорджина Хотинджър още при отвличането на сина на Дънинг. Вероятно не се е отказала да ми създава неприятности, шефке. Търси нещо, с което да ме закове.
— Тази анорексична кучка може да го духа! — избухна гневно моята шефка. — Архивите на отдела за вътрешни разследвания в полицията са строго конфиденциални и ако тя поиска подобна информация, ще трябва да се обърне лично към мен. Този случай не може да бъде разследван по-професионално. Не се притеснявай от нея или от когото и да е другиго, докато аз съм наблизо. А сега легни да поспиш, Бенет.
Брей, помислих си, след като затворих. Шеф да е толкова уверен в способностите ми, та чак да е готов да си сложи главата в торбата заради мен? Това бе нещо ново, но много хубаво.
Ала спането май ще се отложи, помислих си, като излязох от кухнята и се загледах в неразборията върху масата в трапезарията.
Навсякъде бяха разпилени мензури и епруветки, найлонови тръбички, будилници, засъхнала боя. Имаше достатъчно картон за макет на малък самолет.
Да, отново бе настъпил най-тревожният период. Наближаваше годишният преглед на научните проекти в католическото училище „В името Божие“.
Шест от моите десет деца трескаво довършваха проектите си, възложени от учителите им. Джейн изследваше почвата в Ривърсайд Парк. Еди проучваше геометрията на сенките. Брайън се занимаваше с нещо, свързано с гледането на телевизия и въздействието й върху умствените ни възможности. Или пък просто не му се учеше и зяпаше предаванията? Не бях много сигурен за него.
Дори и най-малката, петгодишната Криси, бе пленница на научните изследвания. От училището й бяха поръчали да изработи стетоскоп от картонените тръби за тоалетната хартия. Вероятно Проектът Манхатън, за създаването на атомната бомба, е изисквал по-малко усилия.
Протегнах ръка, когато едно смачкано парче от алуминиево фолио прелетя край главата ми.
— Тази топка твоя ли е, Трент? — попитах го, като му подадох обратно смачканото фолио.
— Това не е топка, татко — осведоми ме той, като простена мъчително заради невежеството ми. — Това е Юпитер.
След като се върнах от работа, тутакси ме бяха изпратили в местния „Стейпълс“ за някои спешни покупки, отлагани до последната минута. Не бях виждал толкова много изнервени родители от 15 април в пощата — последната дата за внасяне на федералните данъци. Не пишеше ли в ръководствата, че учениците трябва сами да правят експериментите си? Да бе, как не…
Оставаха десет минути до полунощ, когато завих в леглото и последния от моите едисоновци и галилеовци, преди да се затътря към кухнята.
Заварих Мери Катрин, със следи от лепило по бузите и с изцапани от маркера пръсти, съсредоточено да нанася последните щрихи.
— Здравей… Готов съм да се обзаложа, че никога не си преживявала удоволствието да се потопиш толкова дълбоко в бездните на научните изследвания. И ти ли се чувстваш толкова извисена и обогатена? — попитах.
— Имам идея за експеримент, който искам да проведа с всички онези учени — промърмори тя, докато завърташе шарената четчица.
— За това колко стрес могат да понесат хората, преди главите им да експлодират ли?