Метаданни
Данни
- Серия
- Майкъл Бенет (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Worst Case, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стамен Стойчев, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж. Безизходица
Американска, първо издание
Превод: Стамен Димов Стойчев
Отговорен редактор: Тодор Пичуров
Стилов редактор: Красимир Димовски
Компютърна обработка: Ана Цанкова
Коректор: Недялка Георгиева
Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 17
ИК „Хермес“, 2012 г.
ISBN: 978-954-26-1125-7
История
- — Добавяне
61.
Когато се върнахме в кухнята, с Емили се отдръпнахме настрани, докато майката и дъщерята се прегръщаха. И двете ридаеха неудържимо. Имах чувството, че и Емили бе готова да се присъедини към тях.
— Да не би да ви е влязло нещо в окото, детектив? — подразни ме тя.
— Хей — прошепнах й аз, като преглътнах напиращите сълзи. — Предполагам, че и аз имам сърце, нали? Но само да си подметнала нещо за това пред Рамирес и Шулц, ще си разменим по някой изстрел.
— По-добре ми съдействай сега, Майк, и ми подай бележник — въздъхна Емили. — Ще разпитаме момичето, докато спомените й още са пресни. Трябва да остана насаме с Мери Бет.
— Госпожо Хаас? Може ли да поговоря за малко с вас? — попитах. — Налага се да обмислим медийната стратегия. Това е много важно.
— Сега ли? — учуди се тя, като я поведох навън в коридора. — Не може ли да изчака? Дъщеря ми трябва да се изкъпе, да се преоблече. Тя се нуждае от мен. Нищо не е по-важно от това. Всъщност вие защо още сте тук? Ще се радвам да си тръгнете, за да можем всички да се върнем към нормалния си живот.
— Мамо! — извика Мери Бет. Откакто бе влязла в къщата, проговаряше за пръв път. — Те трябва да ме разпитат. Толкова ли е необичайно? Уф, престани да се държиш с мен, все едно съм дете.
Очите на Ан Хаас се разшириха от изненадата, а аз най-после успях да я изведа в коридора. С всяка изминала минута все повече харесвах нейната чувствителна и безстрашна дъщеря. В това време Емили започна разпита й.
— Здравей, Мери Бет. Казвам се Емили Паркър. Работя за ФБР. Не мога да ти опиша колко сме щастливи, че си добре. Но точно сега се нуждая от отговорите ти на няколко въпроса, за да проверим дали ще можем да заловим този, който те отвлече.
— Ако ще ми държите реч за изнасилванията и други подобни работи, по-добре не си губете времето. Той въобще не ме е докоснал.
— Добре. Това е чудесно… Но можеш ли да ми го опишеш? На каква възраст е? Как изглежда?
— Има вид на мъж, който наближава шейсетте… Широкоплещест, висок около метър и осемдесет. С прошарена коса. Дори може да се каже, че е доста красив. Напомня ми за един актьор — Денис Куейд, бащата от „След утрешния ден“, само че е по-блед и носи очила. Освен това е облечен със скъп костюм.
Емили записа всичко в бележника си. „Защо този тип не си е сложил маска, след като е възнамерявал да я пусне? — зачуди се тя. — Дали е било просто проява на небрежност? Или поредният му трик?“
— Той всъщност не е толкова лош — продължи Мери Бет. — Знам, че звучи странно, но е загрижен за това, което става около нас. Дори прекалено… Мисля, че изпитвам към него по-скоро съжаление, отколкото омраза…
Какво?
— Какво искаш да кажеш? — попита я Паркър.
— Той ми зададе няколко въпроса за ужасяващата посока, към която се е запътил светът. Мисля, че беше нещо като изпит. С всеки правилен отговор аз го правех все по-щастлив. Накрая дори плачеше. Заяви, че много се гордее с мен. Посъветва ме да науча всичко, което ще ни преподават в колежа „Бард“. Извини ми се, че ме е накарал да преживея тези ужасни неща, и ме изведе до ъгъла, където ме настани в едно такси. Дори плати на шофьора.
Паркър с усилие сдържаше озадачението си. Този тип наистина беше странен…
— Не успя ли да видиш номера на микробуса?
— Не — отвърна Мери Бет. — Запомних само, че беше в някакъв светъл цвят. Мисля, че беше жълт.
— Има ли още нещо отличително?
— Той си свива ръчно цигарите. Направи ми кръст от пепел на челото точно преди да ме пусне. Ето, вижте — рече тя и посегна да го изтрие.
Но Паркър я стисна силно за китката.
— Майк! Ела тук! — извика тя победоносно. — Мисля, че се сдобихме с отпечатък!