Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (77)

75.

Отбихме с рязък завой и силно свистене на гуми от магистралата „Уест Сайд“ по Двадесет и трета улица в Челси, когато на Емили й позвъниха по телефона от ФБР. Насочихме се към грозна висока къща от бежови тухли на ъгъла на Осмо Авеню и Двадесет и пета улица.

Щом влязохме в подземния гараж на къщата, голям бял мръсен камион, приличащ на хладилен, светна с фаровете си срещу нашата кола. Емили спря зад задната му врата, издраскана с графити.

Вратата се вдигна и се разкри удивителен интериор, наблъскан с рафтове с компютърни сървъри и екрани. Стори ми се, че всеки сантиметър от стените е зает от много сложно електронно оборудване. Но най-изненадващо бе присъствието на половин дузина мъже в черните униформи на тактическите сили, оставили автоматите си по пейките ниско долу покрай стените. Те въобще не ни обърнаха внимание, понеже с трескава скорост затягаха закопчалките и скобите на разнообразното си въоръжение и апаратура.

— Това е мобилният команден център на екипа ни за спасяване на заложници — обясни ми Емили, като се покатерихме вътре. — Наблъскан е с апаратура за проследяване по последна дума на техниката, като в същото време служи за командване на операциите навън. Има фиброоптични камери и дистанционно действащи микрофони, както аудио– и видеопроследяване за всичките снайперисти и наблюдатели, заели позициите си навън.

— Добре дошли в царството на министерството на безопасността, което ни струва толкова много долари — поздрави ни млад агент с азиатски произход, след като вдигна нагоре предпазните си очила и потупа Емили по рамото.

— Майк, запознай се с Том Чоу, командир на екип номер две за спасяване на заложници — представи ни Емили.

Чоу ми показа една двуетажна тухлена къща на екрана на компютъра.

— Това е обектът — уточни той. — Следим всичко наоколо от половин час. Няма никакво движение. Никой не влезе, нито излезе. Засега не можем да потвърдим, че той е вътре.

Чоу застана до компютъра и ни показа няколко снимки на къщата на Муни, заснета под различни ъгли.

— Определили сме две точки за пробив: откъм покрива и през предната врата — продължи той, като ни ги посочи на екрана. — Виждате ли тази сграда, по-високата, от източната страна? Това е склад. Вече изпратихме наш екип там, готов да се спусне с въжета на покрива на къщата на Муни, за да проникне отгоре. Снайперисти от отсрещната страна на улицата ще осигурят огнево покритие за прозорците, докато ние, като отряд по проникване, ще нахлуем вътре, след като разбием вратата на фасадата. По Десето Авеню пътува екип с медици, готов да се притече на помощ, след като открием къде е скрито момчето, взето за заложник.

Чоу ни показа на екрана огромен ван на нюйоркската полиция, който точно сега спря зад нашия автомобил. Един черен лабрадор размахваше опашката си на предната седалка между двама полицаи с дебели сиви бомбоустойчиви облекла.

— Хей, дори екипът за обезвреждане на експлозиви е тук — отбеляза Чоу. — Време е купонът да започне.

В следващия момент той извади звънящия си мобилен телефон, за кратко изслуша какво му заповядаха и с усмивка прекъсна връзката. Свали очилата си и удари с юмрук по плексигласовата преграда, отделяща каросерията от шофьорската кабина.

— Имаме зелена светлина, момчета. Влизаме. Ще пораздрусаме тази кукла.

Емили и аз облякохме по една от защитните жилетки, захвърлени отзад в камиона. Адреналинът ми се покачи, когато камионът внезапно потегли към площадката пред входа на къщата.

След секунда рязко спря — като жребец, шибнат с камшик. Задната му врата се вдигна съвсем тихо, като сянка. Командосите от ФБР изскочиха на улицата, за да се втурнат към къщата. Залепиха взрива към вратата по-бързо, отколкото е необходимо, за да натиснеш звънеца. В следващия миг предната врата на къщата на Муни рухна с глух тътен.

Двама мъже в черно се спуснаха по въжета от съседната сграда, докато командосите от улицата връхлетяха вътре като фурии, насочили автоматите си „Хеклер и Кох MP-5“.

Сред хаоса от трескавите подвиквания по радиостанциите и кънтящите наоколо викове, аз ги последвах, като извадих своя глок. Емили беше по петите ми, с пушка „Ремингтън“ в ръце.

— Моля те, шибаняко, да си в дома си — изрече задъхано тя зад гърба ми, докато тичахме като обезумели.

— Да, шибаняко — съгласих се аз. — Моля те, много те моля, бъди си у дома.