Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (44)

42.

„Тийкъп Темпест“ — яхтата на Гордън Хейстингс, дълга над шейсет метра, се оказа най-голямата в яхтклуба. След десет минути ние вече седяхме в просторния преден салон с ламперия от черешово дърво, очаквайки срещата с медийния магнат.

Беше пълно с антики и картини. Имаше и плазмени телевизори, струпани ред върху ред. По-малки компютърни екрани бяха пръснати по бюрата, за да показват графиките за динамиката на инвестициите. Освен екипажа, на борда бяха осем или девет бизнесмени — корпоративният екип на Хейстингс, който наистина работеше само на яхтата. Също като нас, те сега само чакаха, до един с оклюмали физиономии.

Джон Макнайт — капитанът на яхтата, който ни ескортира до борда, ни разказа за инцидента, при който бил осакатен отвлеченият първокурсник от Колумбийския университет.

— Случи се по време на планинска колоездачна обиколка из Азия. Идеята беше на господин Хейстингс. Затова той обвинява само себе си. Ако питате мен, това бе причината за развода му. Направо не е за вярване, че сега пък отвлякоха Дан. Непоносимо. За всички нас. Дан е най-сърдечното, най-достойното за обич момче, което някога съм познавал. Той прие инцидента, все едно че нищо не се е случило. Беше много смел.

— Доколкото знаем, той още е смел, капитане — напомних му аз. — Не бива да забравяте това.

От кабините на кърмата най-после се появи една фигура — бос мъж в хавайска риза и панталони в цвят каки, жилест и силно загорял. Той се запъти право към нас, стиснахме си ръцете и се представихме. Забелязах, че на циферблата на масивния му златен часовник вместо с номера, часовете бяха изобразени с морски флагове. Направи ми впечатление още една незначителна подробност: ластикът на долнището на пижамата му се подаваше над колана на панталоните му. Не залиташе, нито вонеше на алкохол, но не се съмнявах, че разстроеният баща бе пил.

— Благодаря ви много, че дойдохте — заговори той с неочаквано гърлено шотландско наречие. С тази олисяла глава и мустаци действително приличаше малко на Шон Конъри. — Научихте ли нещо?

— Засега не е много, сър — отвърна Емили. — Не мога да си представя какво преживявате.

Той се втренчи за миг в нея и по лицето му се изписа озлобление.

— Може би тъкмо липсата на въображение е причината за смъртта на първите две жертви, агент Паркър — изрече той подигравателно. — Просто преди няколко седмици купих „Ню Йорк Мирър“. Такива неща се разчуват.

„Брей! — казах си. — Изглежда като Джеймс Бонд, но се държи като хунския вожд Атила. И пие доста.“ Разбирах, че Гордън Хейстингс беше силно наранен, но грубото му и злобно държане бе неуместно и с нищо непредизвикано.

— Характерно за мъжа, отвлякъл Джейкъб Дънинг и Челси Скинър, е, че се свързва със семейството на жертвата — отбелязах, като се постарах да застана между Емили и Хейстингс. — Не знаем дали този или тези, които навярно са отвлекли сина ви, са същите, но засега допускаме, че е така. С ваше позволение, бихме искали да поставим подслушвателни устройства в телефоните ви.

— Предполагам… — запъна се Хейстингс.

— Благодаря ви, сър — продължи Емили с усмивка. — Нали не познавате нито семейство Дънинг, нито семейство Скинър?

— Разбира се, че не — отрече Хейстингс и пак се вторачи в нея. — Що за въпрос е това? Да не си въобразявате, че сме част от някаква сбирщина милиардери? Няма ли в полицията професионалисти, които да разследват едно отвличане?

— Има, сър — увери го Емили с още по-широка, още по-топла усмивка. — И в момента говорите с тях. Благодаря ви още веднъж за съдействието.

— Доста добре се справи с този тъпанар, Паркър — отбелязах аз, след като милионерът излезе.

— Научих се от най-добрия, Майк — усмихна ми се Емили.