Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (66)

64.

Франсис Муни се появи от север по Парк Авеню и видя лимузините и другите луксозни автомобили, подредени в три колони пред фасадата на хотел „Уолдорф Астория“. Трябваше да се отдалечи по тротоара, за да избегне шумотевицата, създавана от папараците, виснали като гроздове около барикадите пред входа. За кратко остана заслепен от фотосветкавиците, когато се отвори вратата на една лимузина и от нея се появи слаб млад мъж в смокинг, който с развеселен вид примигна под ярката бяла светлина. Може би беше някакъв актьор?

Франсис си спомни, че тази вечер тук ще се състои благотворителният бал на Ей Ар Си — Американския комитет за бежанците. Щастлив бе, че Ей Ар Си събираше такава изискана публика. Муни от десет години бе избиран за член на борда на тази организация и отлично знаеше, че тя се справя страхотно със задачите си, за разлика от други подобни, при които повечето от даренията стигаха само за покриване на прекалено раздутите заплати на шефовете и за разноските по нечувано пищните церемонии.

Докато продължаваше по Парк Авеню, той се замисли за Мери Бет Хаас. За хиляден път се прокле, че не си бе сложил скиорската маска по време на изпита. Толкова беше сигурен, че тя ще се провали. Беше проявил небрежност и момичето бе видяло лицето му. Но точно сега не биваше да се тревожи за това. Имаше много други места, които трябваше да посети.

След три минути зави забързано покрай ъгъла с Петдесет и втора улица и премина под навеса на прочутия ресторант „Четирите сезона“ откъм северната страна на улицата. Щом наближи стъпалата, той се усмихна на ослепителна брюнетка в рокля с гол гръб, която сякаш се крепеше само на гърдите й, въпреки закона за гравитацията. Красавицата говореше на немски по мобилния си телефон. Вътре, под картините на Пикасо, чакаха реда си за масите още много шикозни жени и елегантни мъже в костюми. Той вдъхна от скъпите парфюми, с които въздухът тук бе наситен — аромат на кедър, гардения, мускус, помисли си и въздъхна. Така миришеха парите.

Кристоф, слабият салонен управител с платиненоруса коса, се втурна към него от бара във фоайето.

— Господин Муни — приветства го той с възторжено размахване на ръце. — Най-после се появихте. Госпожа Клотие е много разтревожена. Мога ли да взема палтото ви?

— Много ти благодаря, Кристоф — кимна Муни и му позволи да свали от раменете му палтото от камилска вълна, докато останалата елегантна тълпа се преструваше, че не гледа завистливо как го обслужват като кралска особа. — Тя отдавна ли чака?

— Не чак толкова отдавна, господин Муни. Да взема ли и куфарчето ви?

Франсис претегли на ръка куфарчето си заедно с деветмилиметровата берета вътре. Престори се, че обмисля любезното предложение на салонния управител.

— Знаеш ли какво, Кристоф? Може би ще го задържа.

Спря за миг, преди да последва салонния управител навътре в ресторанта, чак до залата край басейна. Огледа проблясващата над белия мрамор вода в средата на залата, проблясващите халки на завесите, важните и красиви хора около безупречно подредените маси. Всички се хранеха изискано, с прецизност, граничеща с маниакалност. Той като че ли усещаше властното им присъствие, отекващо в цялата зала. Дори не можеше да отрече, че усещането бе тъй ободряващо.

Останалите членове на борда вече бяха пристигнали, всичките насядали около двойната маса край басейна. Местата бяха запазени за тяхната делова вечеря, свиквана по традиция веднъж на всеки три месеца.

— Ето, това не е никой друг, освен нашия буен ирландски председател на борда — заговори госпожа Клотие. — Откакто те познавам, Франсис, за пръв път закъсняваш за срещата ни.

— Да не ви обяснявам колко много неотложни задачи ни се струпаха в офиса — започна да се оправдава Франсис. Усмихна се и целуна ръката й, щедро украсена с диамантите на Картие. — Най-важното е, че сега съм тук, за да се сгрея на сиянието на красотата ви.

— Какъв непоправим ласкател си ти — въздъхна госпожа Клотие, като го перна закачливо по бузата. — Франсис, както съм ти казвала, ти си се родил няколко поколения по-късно.

— А вие няколко поколения по-рано, скъпа моя — отвърна й Франсис. Отмести менюто, което му поднесе сервитьорът в смокинг, и си поръча дувърска писия.

— Днес обядвах с Каролайн и тя ми довери, че „Слоун Кетъринг“ ще им доставят кутии със специален дизайн за соарето им — осведоми госпожа Клотие присъстващите. — Не е ли безобразие? Идеята хрумнала на Брук.

Франсис знаеше, че е под нивото на госпожа Клотие, кралицата на нюйоркското светско общество, да споменава фамилиите на такива прочути личности като Каролайн Бувие Кенеди и Брук Шийлдс.

Госпожа Клотие беше непоправима снобка. Тя всъщност пет пари не даваше за програмата за поддържането на достолепните сгради в Ню Йорк и за скучната мисия по разкрасяването на игрищата и обществените пространства в Манхатън. Единствената причина, поради която Франсис реши да оглави този комитет, бе шансът да угажда на капризите на толкова щедрата госпожа Клотие. В течение на много години той се бе утвърдил като неин неофициален консултант за проявите й на благотворителност. Това му позволяваше да пренасочва за много по-полезни цели милиони долари от практически неизчерпаемото наследство, останало й като вдовица на петролен магнат.

Днес той бе тук, за да измъкне от нея най-голямата сума, която някога бе искал, при това веднага след вечерята. Документите за прехвърлянето на парите, готови да бъдат подписани от нея, лежаха в куфарчето му, под кобура на автоматичния пистолет.

— Шампанско, господин Муни? — прошепна винаги дискретният сервитьор на ухото на Франсис, докато госпожа Клотие отново се бе впуснала в описания на последните бели, сторени от нейния пекинез Чарли.

— „Гленливет“. Двойно — прошепна му в отговор Муни, който в момента предпочиташе шотландското уиски вместо шампанско.