Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (103)

101.

След половин час посетих Гордън Хейстингс на яхтата му „Тийкъп Темпест“. Шотландският медиен магнат изглеждаше лъскав като видра в европейския си двуреден костюм. Сега само смътно ми напомняше на заспалия любител на текилата, какъвто го помнех от първата ни среща.

Може да ме наречете заядлив, но взирайки се в него, не можех да забравя пиянството му, грубостта му, глупостта му, както и опитите му да си го изкара на мен и да ме натопи за несвършена работа. Най-лошо от всичко беше, че вестникът на Гордън Хейстингс — „Ню Йорк Мирър“ — оглавяваше кампанията, обвиняваща нюйоркската полиция, че не се е справила достойно с предизвикателствата. Тази атака започна три дни след като ликвидирахме Муни.

Обвиненията се свеждаха до убийствена полицейска бруталност, на която се дължала нашата победа над Муни. Затова сега по всички телевизионни канали се обсъждаше разгорещено дали да се използват петдесеткалибровите куршуми при подобни акции. Как можа да се стигне дотам?, питах се аз.

— Искам да се извиня за начина, по който действах — заяви Хейстингс с типичния си шотландски акцент, след което ми протегна ръка и ме удостои с най-добрата си имитация на усмивката на Джеймс Бонд. — Реакцията ми беше несъзнателна, неподходяща и направо глупава…

— Не можехте да го кажете по-точно — отвърнах.

Пренебрегнах протегнатата му ръка и отидох да говоря със сина му.

Заварих Дан Хейстингс на челното място пред огромна маса за хранене. Когато влязох и затворих вратата след себе си, младежът омиташе със завидна скорост чиния със сьомга. До лакътя му бе поставена сребърна купа, пълна с хайвер.

— Радвам се, че се върна, синко — започнах, като стиснах ръката на студента инвалид. — Аз съм Майк Бенет, детективът, разследващ случая с Муни. Бих искал да те разпитам за това, което се е случило с теб.

— Е, нали най-важното е, че онзи кучи син е мъртъв? — изрече Дан със странна усмивка.

— Да, това е сигурно — съгласих се. — Но ми е необходимо да довърша оформянето на служебната документация. Заради това искам да ми разкажеш какво се случи с теб, и то от самото начало.

Дан кимна и гребна с лъжичката от хайвера. Забелязах лекото потрепване на ръката му, докато го прокарваше с малко бяло вино.

— Да видим какво си спомням — поде той, все още дъвчейки. — Тъкмо бях излязъл от библиотеката, когато някой ме извика от една от сградите в кампуса. Следващото, за което се сещам, беше, че усетих удар по тила си. Събудих се след няколко часа в нещо като пещера. Не видях никого. Бях завързан, но след две седмици най-после успях да се освободя. Ала вече разказах всичко това на пътните полицаи.

— Я ме просветли — усмихнах се аз. — Как така успя да оцелееш за цели две седмици?

Дъхът му секна за кратко.

— Ами там имаше храна — обясни ми той, но избягваше да ме погледне в очите. — След една седмица накрая реших да се опитам да изпълзя.

— Брей, какъв героизъм — възхитих му се аз. — Трябва да е било жестока мъка.

Не бях сигурен дали Дан, или сребърните прибори подскочиха по-високо, когато внезапно стоварих с все сила юмрука си върху масата.

Седнах точно до него.

— Глупостите ти може и да минават пред другите хора, синко, но ти явно не знаеш с кого си имаш работа. Аз съм човекът, който сърба кашите, забъркани от други. Единствената ми утеха е, че подушвам лъжите отдалеч. Ти си ужасно некадърен лъжец, Дан. Което не е чак толкова лошо. По моите преценки дори е добро качество, защото означава, че още си новак в света на лошите. Но сега трябва да престанеш да ме лъжеш. Няма да го търпя повече.

Той се опита да ме погледне в очите, но не успя. Вместо това сведе глава над чинията.

— Галина беше — промърмори. — Това беше идея на Галина.

Проверих в бележника си. Галина Несър беше приятелката му, рускинята. Господи, какъв подлец. Веднага пожертва гаджето си.

— Тя и чичо й замислиха цялата схема — продължи Дан с признанията. — Нямаше нищо общо с другите отвличания. Те казаха, че можем да използваме ситуацията. Какво, по дяволите, искаш от мен, човече? Аз съм инвалид!

Записах това в бележника си, после го оставих на масата и се вгледах в него.

— Не, ти по-скоро си обида за инвалидите.

— Та какво са пет милиона долара за баща ми? — разплака се Дан. — Исках просто да се махна от него. Не знаете какъв е той. Вината му… Мразя я. И него го мразя. Исках само да се махна. Исках да съм сам.

Ето къде грешеше Дан. Разбирах го. И аз мразех баща му и исках да съм по-далеч от него.

Можехме да повдигнем обвинения срещу Дан Хейстингс за много престъпления — за измама, за подвеждане на разследването. Но реших да го оставя да страда от най-тежкото от всички наказания. Стиснах дръжките на гърба на инвалидната количка и го върнах в каютата на баща му.

— Господин Хейстингс, вашият син има да ви каже нещо.

— Какво? — попита той. — Какво има, Дан?

— Аз го направих, татко. Не бях отвлечен. Всичко беше измама. Аз взех парите ти. Това няма нищо общо с онзи Муни.

Надутата физиономия на Гордън Хейстингс се срина като рухнала сграда. Предполагам, че не се зарадва особено и на усмихнатото ми изражение, което недвусмислено казваше: „Знаех си аз“.

— Няма да повдигам обвинение, детектив — изрече той, като шокът му бързо отстъпи пред презрителното изражение, което явно му беше вродено, — ако сте се надявали на това. Искам само да се махнете от този плавателен съд.

— Какво съвпадение. И аз искам да се махна от този плавателен съд. Искам го повече от вас дори — казах на излизане.