Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (49)

47.

Детективите Рамирес и Шулц трябваше да останат и да се върнат на борда на яхтата, докато двамата с Емили отпрашихме по магистралата „Уест Хайд“, след което прекосихме цялата Сто петдесет и пета улица. Уличното движение не беше претоварено, но ние отново включихме синята лампа и сирената, за да не си правим труда да спираме на всеки червен светофар.

Зад най-южната сграда от жилищния комплекс „Поло Граундс“ ни посрещна сержант Джак Блум от кварталната полиция в Четвърти район.

— Патрулираме тук с извадени пистолети — осведоми ме той, щом се изкачихме до покрива на сградата. — Често се случват побоища и изнасилвания. Помолихме жилищната управа да заключва вратите, извеждащи на покрива, но те ни отказаха заради изискванията за противопожарна безопасност. Дори и по двора долу да патрулираш, пак трябва очите ти да са на четири, да не би на някого да му хрумне да ти изпрати малко олово по въздушната поща.

От този покрив се откриваше невероятна гледка през река Харлем към стадиона на Янките. Блум ни обясни, че всичките тези сгради били построени върху терените на някогашния стадион за бейзбол „Поло Граундс“.

— Да се махаме оттук — предложи Емили. — Искаш да кажеш, че в миналото, когато „Джайънтс“ са спечелили купата, виковете са отеквали из целия квартал „Поло Граундс“?

Блум мрачно кимна.

— А сега единствените шумове, които отекват тук, са от изстрели по стълбищата при преразпределението на дрогата.

— Е, тогава това място е още една дяволска дупка, както при другите две отвличания — споделих с Емили. — Така че може в крайна сметка да се окаже, че е нашият човек.

Двайсет минути по-късно получихме съобщение по радиостанцията, че Гордън Хейстингс е пристигнал в квартала и чака с парите в лимузина, паркирана на пресечка на Сто петдесет и пета улица. Погледнах часовника си. Беше точно четири и половина. Петнайсет минути до срещата.

Всичко бе организирано и подготвено за действие. Макар да нямахме пряко въздушно наблюдение, полицейският хеликоптер чакаше заповед за излитане в Хайбридж Парк, малко по-назад от мястото, в посока към центъра. В готовност бе и екип от пристанищната полиция, в случай че нещо бъде хвърлено във водата.

В няколко апартамента от сградите около игрището бяха разположени в пълна готовност два екипа за спешно реагиране, както и контингент от екипа на ФБР за спасяване на заложници. Можех да слушам по радиостанцията как те взаимно си проверяваха работните радиочестоти.

Ако нашият тип бе достатъчно глупав, за да се появи, щяхме да го пипнем. Искрено се надявах да стане точно така.

Въздъхнах напрегнато, докато се взирах надолу към двора. За пръв път имахме нещо, което похитителят искаше. Просто трябваше да заложим много внимателно единствената въдица, която имахме.

След пет минути Емили ме повика до стената на покрива.

— Майк, виж това.

Долу на площадката покрай игрището млад чернокож в традиционна африканска носия нагласяваше музикалните си инструменти. Само след миг динамичният ритъм на барабаните отекна в двора.

— Добър ритъм — отбелязах. — Искаш да потанцуваш на африканска музика ли?

— Не бе — скастри ме Емили. — Той е от нашите, от специалната разузнавателна група към нюйоркското ФБР.

— Невероятно! — засмях се аз.

Емили кимна.

— Момчето със зеленото наметало е специален агент от екипа ни за разследване на случаи с пране на пари. Колко време ни остава?

— Само десет минути — отговорих аз и избърсах потта от лицето си.