Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (22)

20.

Болката от мигрената събуди Емили Паркър нечовешки рано — в шест сутринта. „Е, това наричам събуждане по поръчка“, помисли си тя и изтръпна, като се надигна. Докато учеше в колежа, често страдаше от мигрена. Пулсиращото, пронизващо усещане се появяваше винаги на едно и също място — над лявото й око, сякаш нещо отвътре се мъчеше да изскочи от черепа й и дълбаеше дупка с шиш за разбиване на лед.

Понякога й ставаше толкова зле, че започваше да повръща. Но друг път, поради необяснима причина, я измъчваше непоносима жажда. Преди да я напусне, съпругът й — Джон, новопокръстеният поклонник на идеите за Ню Ейдж, бе предположил, че това е цената за невероятните й следователски умения, цената за способността й да прави интуитивни предположения, които спасяваха живота на хората.

Или причината се коренеше в стреса, който й причини скапаният й съпруг…

Намери чантата си и измъкна от нея „Имитрекс“ — лекарството, което й бе предписано за главоболието. Докато го преглъщаше без вода, пред очите й изплува образът на мъртвия Джейкъб Дънинг в котелното помещение в Южен Бронкс.

Всъщност какво още правеше тук? Замисли се тя. Шефът й нареди да остане в Ню Йорк поне докато излязат резултатите от аутопсията, но тя не беше сигурна дали да го прави. На тридесет и пет години, явно бе твърде стара за такава изтощителна работа като Отдела за анализ на поведението в Бюрото. Улови се, че й липсва уютната й малка стаичка и стените от сгуробетон. Или може би трябваше да се махне от тази работа и да си потърси нещо свързано с преподаване. Нещо, което да не й пречи да се грижи за Оливия. Да отстъпи на по-младите задачата да преследват тези чудовища, да се справят с опечалените фамилии.

Държеше в дланта си следващото хапче „Имитрекс“, когато телефонът й звънна.

— Здравей, Майк се обажда — каза Бенет. — Извинявай, че те събудих.

Емили усети, че се усмихва. Спокойният му глас й подейства като спасителна лодка срещу пулсиращите вълни, стягащи като обръч черепа й. Спомни си вечерята, буйните му деца. Поне беше забавно.

— Кажи ми нещо добро, Майк — помоли се тя. — Например, че излъчването на случая по телевизията е пробудило нечия памет?

— Иска ми се да можех. Но преди малко ми позвъни шефът. Изглежда, имаме още едно отвличане. Името й е Челси Скинър. На седемнайсет. Баща й е президент на Нюйоркската фондова борса. Рано тази сутрин приятелите й я оставили с кола на ъгъла на нейната улица, но тя така и не се е прибрала у дома.

— Господи! Този тип действа невероятно бързо дори за сериен убиец — тежко въздъхна Емили. — Трябва ли да потегляме към семейната резиденция?

— Не — отвърна Майк Бенет. — Рамирес и Шулц вече са на път за там. Всъщност двамата трябва да присъстваме на срещата на всички разследващи, която се свиква в централата. Ще те взема в осем и половина, за да имаме време да помислим как да се държим. Обичаш ли бейгъл с пушена сьомга? Не ми се вярва в еврейския деликатесен магазин, където обикновено се отбивам, да имат гритс^[1], но мога да попитам. Всъщност какво е гритс?

— Я ми кажи, Майк — усмихна се Емили. — Всички нюйоркски ченгета ли са такива умници по двайсет и четири часа, седем дни в седмицата?

— Само ако имат готина външност и броят на децата им се изписва с две цифри — отвърна Бенет. — След няколко часа ще се видим, агент Паркър.