Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (97)

95.

Погледнах часовника си и коленичих до тактическата „миша дупка“. Така се наричаше отворът, който момчетата от екипа за спасяване на заложници вече бяха пробили в коридора, за да се намали въздействието от взривната вълна.

Приблизително на седем метра, Муни се бе изправил до парапета на балкона, с гръб към мен, заобиколен от пленниците си. Беше увлечен в размяната на обидни реплики с Емили. Между нас се простираше ярка слънчева ивица, разделяща балкона наполовина. Беше широка около метър. Слънчевите лъчи падаха там през големия преден прозорец на Фондовата борса. За миг, преди да проговоря, се вгледах напрегнато в осветената ивица.

— Франсис! Погледни тук! Хей, престани да слушаш тази госпожа! — извиках му аз. Муни рязко се извърна към мен, разгневен и объркан. Размаха заплашително детонатора.

— Прокрадваш се зад гърба ми, така ли? Само се опитай да мръднеш и ще се взривя — разкрещя се той. — Веднага! Ще изтребя всички! Къде са бащите? Защо никой не ме слуша?

Огледах момчетата и сина на шефа на охраната — всички бяха завързани с детонаторния шнур, включително и самият Муни. Тримата пленници бяха мъртвешки бледи, вцепенени и изпотени, с очи, разширени от страх и ужас. Спомних си за Брайън, най-големия ми син, само с няколко години по-малък от тях. Исках те да живеят. И всички ние да оцелеем. Трябваше да постигна това. По какъвто и да е начин.

— Франсис! Успокой се! Това съм аз, Майк Бенет — започнах колкото можех по-кротко. И много бавно, за да не го стресна, вдигнах ръце високо над главата си. — Не се прокрадвам зад гърба ти, а доведох бащите. Те са в коридора зад мен — точно както искаше. Сега ще дойдат, а ти ще освободиш момчетата. Ще ми съдействаш ли?

Муни пристъпи предпазливо към мен. Очите му зад очилата заблестяха напрегнато. Ръцете му, свързани със смъртоносния детонаторен шнур, се разтрепериха неудържимо. Не изпусках от очи най-важното — показалеца на дясната му ръка, надвиснал над бутона.

Напрегнах се да измисля нещо, с което да го успокоя. Тирадата на Емили бе само за да отвлече вниманието му, но сега той можеше да задейства неволно пластичния експлозив.

— Къде са те? — попита Муни властно, като се вгледа в тънещия в мрак коридор зад гърба ми.

— Чакат знак от мен на стълбището, Франсис, за да ги въведа тук — обясних аз.

— Лъжеш — отсече Муни.

— Не — заявих отчетливо, вперил поглед в очите му. — Никакви лъжи повече. Просто се опитваме да направим това, което е най-добро за всички. За теб. За тези деца. Бащите им наистина чакат долу, за да заемат местата на синовете си.

— Не ти вярвам — повтори мрачно Муни. Пристъпи още една крачка към мен и присви очи, докато се опитваше да се вгледа по-ясно надолу по стълбището, тънещо в полумрак. — Никого няма да пусна, докато бащите не се изкачат по тези стъпала и не застанат пред мен. Това е сделката ни, Майк. Веднага ми ги доведи.

Обърнах се, все едно че съм чул нещо зад гърба си.

— Добре, Франсис — кимнах. — Сега те са на стъпалата точно зад мен. Ако искаш, покажи се през вратата, за да надникнеш долу. Така сам ще се увериш, че не те лъжа. А после можеш да отвържеш поне едно от момчетата. Не искам да смяташ, че е някакъв коварен номер.

Муни застина, замислен върху предложението ми.

— Добре — рече той и направи още една стъпка.

Щом пристъпи напред, забелязах как слънчевият лъч, проникващ през прозореца, заблестя по обувката му. Светлината озари крака му, тялото му, ръцете му, вкопчени в детонатора. Стискаше го, както богомолец стиска броеница при молитва.

— Взех го на мушка — изрече в слушалката ми снайперистът от ФБР откъм отсрещната страна на улицата.

Моментално залегнах на пода.