Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (9)

7.

— Господин Дънинг, бих искала след малко да поговоря с вас и съпругата ви — заговори агент Паркър. Държането й представляваше безупречна смесица от прямота и загриженост. — Но първо трябва да уточня някои подробности с детектив Бенет. Ще ме изчакате ли в кухнята?

— О, да, разбира се — измърмори Дънинг, преди да напусне кабинета.

Това бе най-учтивото „разкарай се“, на което някога бях ставал свидетел. Бях впечатлен. Може би агент Паркър действително си я биваше.

Тя затвори плътно зад него високите врати.

— Провери ли семейство Дънинг за някакви оплаквания от домашно насилие или за криминални досиета? — попита тя.

Досетих се накъде биеше. Още от самото начало си пролича, че в това отвличане имаше нещо странно, а не беше прикритие за убийство или някакво друго престъпление. Първата стъпка бе да се провери семейството. Но вече я бях изпреварил.

— И двамата са чисти — кимнах аз. — Все още проверяваме прислужниците им. Как ти се видя поведението на семейство Дънинг? Нормално?

— Майката ми се стори много отчаяна и импулсивна, а бащата има вид на препил с антифриз — отвърна Паркър и сви рамене. — И двете реакции са типични за подобни ситуации. Искаш ли за всеки случай да потърся имената им в отдела за финансови престъпления? Няма да навреди също, ако се разровим за наскоро появили се дългове или съмнителни застраховки. Ако трябва, ще проверим и за психиатрични отклонения в родословието.

Брей, казах си аз. Това означава никому и за нищо да не се доверяваш. Харесвах това в полицаите.

— Да го направим — кимнах.

Тя извади бележник от чантата си и записа задачите.

— Има ли свидетели на отвличането? — попита Емили Паркър.

— Няма. Само едно момиче, съученичка на Джейкъб, си спомни, че той излязъл от някаква кръчма в Алфабет Сити в събота през нощта, към един часа.

— Алфабет Сити ли? — не разбра Паркър.

— Квартал до университета — обясни детектив Шулц.

— Доста скапан район — уточни Рамирес.

— Продължавайте — кимна Паркър.

— Предполагаме, че е бил отвлечен точно там, защото по всичко личи, че Джейкъб въобще не се е завърнал в студентското общежитие — поясних. — Вече разпитахме съквартиранта му. Обходихме цялата сграда. Нищо не открихме. Ако е заминал някъде, забравил е да го каже на познатите си.

Подадох й виктимологичния доклад, който вече бях съставил, заедно с последната фотография на издирвания Джейкъб Дънинг.

— Докладът е много добър. — Паркър прелисти страниците и кимна, очевидно впечатлена. — Съдържа всичко: физически показатели, поведенчески особености на лицето, пълни сведения за фамилията. Ако работата в нюйоркската полиция не потръгне, Бенет, бихме могли да те уредим при нас, в Куонтико. А сега ми разкажи за контактите с похитителя.

Отидох до бюрото и натиснах бутона на телефонния секретар за прослушване на записаните разговори. Специален агент Паркър примигна от изненада, когато в стаята отекнаха странните въпроси на похитителя.

Изключих телефонния секретар, щом записът свърши.

— Родителите потвърдиха, че разпитваното лице е Джейкъб — додадох аз. — Някога чувала ли си нещо подобно?

Паркър поклати изумено глава.

— Не си спомням за такова чудо… — призна ми тя. — Звучи като странна телевизионна игра. А на теб?

Само въздъхнах смутено.

— Донякъде прилича. Преди година се подвизаваше един тип, който наричаше себе си Учителя. И той, също като този похитител, не спираше да дрънка за това колко несправедливо било обществото. Правеше го най-често малко преди да надупчи жертвата си с куршуми.

— Разбира се, че го помня — „вихрещия се убиец“^[1]. Самолетът падна в Нюйоркския залив, нали? Четох за това — каза Паркър.

Кимнах скромно.

— Почакай! Полицаят в самолета! Бенет. Господи, това си бил ти?

Отново кимнах, като се убедих, че тя ме позна.

— И така, мислиш ли, че сега си имаме работа с нещо подобно? — попита ме Емили Паркър.

Въздъхнах, щом си спомних как тогава се бях озовал пред прага на смъртта.

— За доброто на това семейство се надявам да не е така — изрекох, разклащайки последните капки кафе в чашата си.