Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майкъл Бенет (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Worst Case, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2013 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2013 г.)

Издание:

Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж. Безизходица

Американска, първо издание

Превод: Стамен Димов Стойчев

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Стилов редактор: Красимир Димовски

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Недялка Георгиева

Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 17

ИК „Хермес“, 2012 г.

ISBN: 978-954-26-1125-7

История

  1. — Добавяне

9.

В три и петдесет и пет следобед Доналд Дънинг седма зад бюрото си „Чипъндейл“ в кабинета. Върху него имаше шах с мраморни фигури, книги с кожени подвързии, антикварен комплект оловни войници, инкрустирана със злато голяма морска мида.

Но очите му, както и на всички останали в апартамента, оставаха приковани само върху телефонния апарат.

Той звънна точно в четири. Сега обаждането бе от друг номер, този път с код 718.

Преди да се осмели да вдигне слушалката, Дънинг избърса изпотените си длани в панталоните си.

— Аз съм Доналд Дънинг. Моля, кажете ми какво трябва да направя, за да си върна сина. Ще изпълня всичко, което пожелаете — започна той.

— Искате да кажете всичко, освен да повикате полицията? Въпреки че изрично ви предупредих да не го правите? — заговори същият спокоен глас, който всички бяха запомнили от първото обаждане. — Свържете ме с тях. Зная, че са там. Но ако се опитате отново да ме правите на глупак, ще ви изпратя по куриер част от тялото на Джейкъб. В торба от онези специалните, за опасни биологични отпадъци.

Никога досега не бях виждал толкова пребледняло лице. Доналд Дънинг безмълвно замърда устни. Кимнах му в знак, че всичко ще се уреди, и поех слушалката от треперещата му ръка.

— Говори Майк Бенет. Аз съм детектив от нюйоркската полиция — представих се. — Как е Джейкъб? Добре ли е?

— Ще си поговорим за Джейкъб, когато му дойде времето, Майк — обясни ми похитителят. — Чу ли какво казах на оня надут самохвалко? Животът на сина му е в ръцете ми, а той още се опитва да раздава заповеди.

— Мисля, че господин Дънинг просто е силно обезпокоен, защото сина му го няма — казах му, докато изваждах бележника си. — Напълно е ясно, че ти държиш всички карти в ръцете си. Ние не искаме нищо друго, освен да върнем Джейкъб на семейството му.

— Смешно е това, дето го изрече — реагира похитителят. — Държал съм всичките карти в ръцете си, така ли? Иска ми се действително да беше така, а не картите да са в ръцете на такива задници като Дънинг. Тогава нямаше да се стига до подобни отвличания.

Уволнен служител?, записах трескаво в бележника си. От онези, на които целият свят им е крив? Лично отмъщение?

Последва мълчание, а след това се чу странен шум. Отначало си казах, че ми се причува смях, но след секунда осъзнах, че похитителят плачеше неудържимо.

Не знаех какво мога да очаквам от този разговор, но определено не бях подготвен за проливане на сълзи.

Психично нестабилен, надрасках в бележника си.

— Какво става? — попитах предпазливо. — Какво те разстройва толкова?

— Светът — призна ми похитителят със задавен шепот. — Колко е объркан. Алчен и жестоко несправедлив. Толкова много можем да направим, но ние само си седим и се оставяме да ни влачи течението. Доналд Дънинг може да спаси двайсет човешки живота само с парите, които харчи за обувките си. Акциите на „Латвиум“ се покачват върху планината от трупове на бедняците от цял свят.

— Нали тази компания създава и лекарства, спасяващи човешкия живот? — припомних му аз. Правило номер едно в преговорите за спасяване на заложници е да поддържат колкото може по-дълго желанието на похитителя отсреща да говори с теб. — Знам, че много от големите фармацевтични компании предоставят евтини лекарства на страните от Третия свят.

— Това е само една долна измишльотина, породена от тяхната маркетингова кампания за милиони долари — уморено промълви похитителят. — И освен това, подарените лекарства в много случаи се оказват боклуци, често с изтекъл срок на годност. А понякога могат дори да са смъртоносни. В реалния живот „Латвиум“ се отнася към жителите на Третия свят като към морски свинчета, годни само за полеви изпитания. А черешката на тортата е начинът, по който трупат страхотни печалби чрез офшорни банки, като се възползват от законите за авторското право и дъщерните компании, за да не плащат данъци в Америка. Това, Майк, е публична тайна. Но Конгресът не го спира. Питам се защо става така. Заради лобистите? Или заради корупцията в институциите? — Похитителят въздъхна. — Та „Латвиум“ са мултинационална компания. Единствената им цел във всяка индустрия е да трупат баснословни печалби за играчите на върха на пирамидата. Такива като тях пет пари не дават за националната сигурност и човешкия живот. Винаги е било така. И така ще бъде.

Имаше известно основание, помислих си аз. Наистина звучеше доста убедително. Явно беше културен човек, едва ли не от академичните среди. Интелигентен, записах в бележника си.

— Ала сега вятърът задуха в друга посока — продължи той. — Ръката на съдбата чука на вратата. Ето защо направих това. За да пробудя хората. За да ги накарам да се замислят за начина, по който се държат. Защото крилете на съдбата вече не са само криле за полет, а мощна веялка за раздвижване на въздуха. Въздух, който сега е оскъден и сух. По-оскъден и по-сух, отколкото искаме. Научи ни на внимание и безразличие. Научи ни на покой.

Господи, сега пък заговори несвързано. Подчертах думите психично нестабилен. Освен това записах: Наркоман? Шизофреник? Чува загадъчни гласове?

— А сега да се върнем към Джейкъб — смених темата аз. — Може ли да поговорим за него?

Похитителят отново въздъхна дълбоко, след което ми поднесе най-шокиращата изненада в целия ни разговор.

— Ще направя нещо по-добро от това. Можеш да го прибереш, Майк — каза ми той.

Вцепенен, продължавах да стискам слушалката.

— Но ти лично трябва да дойдеш за него — продължи гласът от слушалката. — Продиктувай ми номера на твоя мобилен. Качи се в кола. Ще ти звънна след десет минути.

Той прекъсна връзката веднага след като му продиктувах номера на моя телефон.

— Свърши ли? — запита Дънинг изненадано. Личеше си, че е изпълнен с надежда. — Ще го върне ли? Мисля, че той промени решението си, нали? Трябва да е осъзнал колко е налудничаво това. Ейприл! Джейкъб ще се прибере у дома!

Видях как Доналд Дънинг изскочи от стаята. Беше готов да се вкопчи във всяка нова надежда.

За съжаление, не бях оптимистично настроен. Този, който бе отвлякъл Джейкъб, изглеждаше много добре организиран. Нямаше да се нагърби с всичките тези трудности, само и само за да върне момчето обратно на семейството му.

Още повече ме потресе лекотата, с която похитителят смени темата, когато го попитах за Джейкъб.

Съдейки по скептичния поглед на Емили Паркър, можех да се обзаложа, че и тя си мислеше абсолютно същото.