Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (40)

38.

С адвокатска чанта в едната ръка и чаша капучино в другата, Франсис З. Муни бързаше сред гъстата тълпа в утринния час пик през Гранд Сентръл. Наближи известния на всички часовник в средата на най-голямата жп гара в Ню Йорк, когато забеляза едно момиче на края на една от опашките за билети за метрото. Спря с внезапно омекнали крака. Сърцето му замря. Не можеше да си поеме дъх.

Същата млечнобяла кожа, същата дълга черна коса. Мили боже, та това е тя!, каза си той, изпаднал в паника. Нещо бе сбъркал! Челси Скинър бе точно тук. И то съвсем жива!

Но магията изчезна, когато младата жена се извърна, за да бръкне в чантата си. Франсис усети как му се зави свят от облекчение, щом разбра, че непознатата всъщност беше бизнес дама на трийсет и няколко години, прекалено висока и едра, за да прилича на младото момиче, което той бе отвлякъл и убил.

„По дяволите, какво става с мен?“, запита се мъжът, след като се окопити. Нещата започваха да се изплъзват от контрола му. Всичко бе заради недоспиването, заради физическото изтощение. Започваше да губи почва, направо халюцинираше.

Спря се пред редицата от телефонни будки на комуникационната компания „Веризон“. На дъното на чантата си, точно до деветмилиметровия броунинг, напипа шишенцето с психостимулатора риталин.

През последните три седмици се крепеше само благодарение на амфетамините: адерал за изостряне на вниманието, адски стимулиращите метамфетамини, както и класическия бензедрин. Някъде бе чел, че във военната авиация давали на пилотите амфетамини, за да ги поддържат във върховна форма при мисиите с голям обсег на действие — онези, които летците наричаха „курс далечно плаване“, по аналогия с терминологията на моряците.

Сега и той бе потеглил на мисия, нали? Най-важната мисия, за която светът някога е чувал. Затова се нуждаеше от всичко и от всекиго, който можеше да го подкрепя, за да издържи.

След като погълна половин дузина хапчета, той си свали очилата и притисна чело към алуминиевия прорез за монетите. Така успя да долови много ясно тропота на стотици крака по мраморния под на метростанцията. Отново си сложи очилата и мислено очерта линията — идеално права като лазерен лъч — до препълнения от навалицата изход от метростанцията към Лексингтън Авеню.

Щом излезе оттам и прекоси авенюто, той влезе във фоайето на Крайслер Билдинг, изградено от мрамор и стомана. Премести чашата с капучино в другата си ръка, за да премине през електронния скенер на въртележката, поставена от охраната на пропуска.

На излизане от асансьора на шейсет и първия етаж го поздрави с блясък месинговата табела на юридическата кантора, за която работеше:

ЕРИКСЪН, УЕЙМЪТ И РОТ

Още на двайсет и девет бе станал партньор във фирмата — най-младият в цялата й история. Някога искаше — и навярно щеше да го постигне, да види добавено върху табелата името МУНИ.

Но това време бе отдавна минало. Всъщност днес беше последният му ден тук.

Зави забързано наляво, преди стъклената врата, отвеждаща към бюрото на рецепционистката на кантората. После се върна малко назад: не биваше да привлича внимание. Отсъствието му през цялата изминала седмица — беше се обадил, че е болен — бе причинило хаос със смайващи размери. Според неписания работен кодекс в суперпрестижната му корпоративна фирма, фигурираща в класацията на „Форбс“, за която бе немислимо да загуби някое дело, нередовното явяване на работното място бе грях, равносилен на това да се изпикаеш върху бюрото на някого от старшите партньори.

Секретарката му — Кари, едва не падна от стола си, когато той нахълта в малкия й офис.

— Франсис! Каква приятна изненада. Не бях сигурна дали ще успееш да дойдеш. Тъкмо се канех да ти звънна. Току-що се обади Стейнман, твоят човек за срещата в девет. Каза, че нещо ново изскочило в студиото. И до следващия вторник нямало да може да се появи в Ню Йорк.

Франсис гневно изпъшка. „Нещо ново изскочило в студиото“ на тъпия им холивудски жаргон означаваше „провери си пощата“. Трябваше само да реши дали да си пропилее времето и да рискува, тъй като едва ли щеше да спечели нещо от срещата с този мултимилионер, оглавяващ могъща филмова компания.

Как можеше да е такъв глупак. Опитваше се да се справи с всичко, но бе невъзможно, дори и да можеше да лети.

— О, да, има още нещо — добави Кари, като вдигна една бележка от кутията си за входящата поща. — На рецепцията ми казаха, че миналия петък се обадил Кърт от „Ню Йорк Харт“. Казал, че било спешно.

„Ню Йорк Харт“ бе частно финансирана организация за борба с бедността, за която Франсис Муни бе работил доста, при това само за едната чест и слава. Беше им раздавал от компетентните си юридически съвети за един мизерник от Харлем, който сега чакаше във Флорида да изпълнят присъдата му — смъртно наказание.

Франсис изтръпна. С всичко останало на главата му, напълно бе забравил за това. Спешно съобщение, свързано с молба за помилване, не можеше да означава нищо добро.

Замисли се за плановете си. За отрязъка от времето, който му е отреден. Щеше да бъде невероятно трудно, но бе длъжен да опита. Въпреки че планът му вече бе в ход, не можеше да се откаже от благотворителността.

— Зарежи всичко и анулирай останалите ми срещи до второ нареждане. Ще го направиш заради мен, нали, Кари? Трябва да отида там.

— Сигурен ли си, че трябва, Франсис? — прошепна Кари загрижено. — Нямаше те цяла седмица. Мисля, че някои от клиентите и дори младшите партньори се оплакаха от теб, господин Муни. Всъщност господин Уеймът е бесен. Мога ли да направя нещо? Не искаш ли да поговориш с някого?

Франсис се усмихна, трогнат от загрижеността на секретарката си. От седем години работеше за него и беше страхотна, толкова умна, стриктна и предана.

Но когато всичко се разкриеше, дали тя ще разбере какво се е опитвал да постигне? И въобще ще го проумее ли някой?

„Това сега не подлежи на обсъждане“, реши той и се стегна. Нямаше значение какво хората ще си мислят лично за него. Не той бе най-важният. Всичко това не се свеждаше само до неговата личност.

Лепна една целувка на челото й.

— Толкова е мило, че си мислиш за мен, Кари, но независимо дали ще ми повярваш или не, никога през живота си не съм се чувствал по-добре — заяви той, докато се отправяше обратно към асансьорите.