Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (19)

17.

Като се опитваше да запази присъствие на духа сред суматохата от децата и оживлението в светлия топъл апартамент, Емили Паркър отпиваше от виното си и се усмихваше.

Невероятно, мислеше си тя. Всичките тези деца. От толкова много раси. Сигурно бяха осиновени… Е, поне някои от тях. А къде тогава е госпожа Бенет? От Майк определено се излъчваха вибрации на самотен баща.

Наблюдаваше го как коленичи и вдигна седемгодишното чернокожо момче. Приложи му хватка от джудото — леко го преметна през рамото и го повали на дивана до седналото момиче с азиатски черти.

Със сигурност не бе очаквала точно това.

— Хей! — провикна се едно от децата. — Вижте!

На телевизионния екран показаха Емили и Майк на тротоара пред сградата в Бронкс. Започваше предаването, отразяващо отвличането на Джейкъб.

Всичките деца заръкопляскаха. Една от близначките напъха двете си кутрета в устата и изсвири като хамалин. Емили се засмя, щом видя как Майк Бенет се поклони в знак на благодарност за вниманието.

— Благодаря на всички. Моля, без автографи. Засега ми е достатъчна тази порция слава, хайде да вечеряме.

По време на вечерята Емили не престана да се удивлява. Пред нея се ширеше една от най-просторните маси за хранене, които някога бе виждала, цялата отрупана с китайски порцелан. Как се оправяха с всичко това? Огледа лицата на децата, насядали по столовете, и се замисли за себе си и Оливия. Двете се хранеха на кухненския блок в притихналата къща с готови, замразени храни. Как можеха да живеят толкова различно?

Всички те прилепиха длани и затвориха очи, докато свещеникът започна молитвата.

— Благослови ни нас, о, Боже, както и тези Твои дарове, които сме получили благодарение на Твоята щедрост, Господи наш. Амин — промълви приятният старец. — А сега да се заемаме с печеното!

Не й се привиждаше, нали? Сцената й напомняше на снимка от „Сатърдей Ивнинг Поуст“, но беше реална. Само веднъж бе присъствала на нещо подобно, при едно празнуване на Деня на благодарността в дома на баща си.

Последното, което Емили бе очаквала, като прие специалната задача днес следобед, бе да се озове на вечеря с такова шумно, многобройно, щастливо семейство. Нямаше търпение да се обади на дъщеря си и да й разкаже за тях.

Тя поклати глава, като улови погледа на Майк, седнал начело на масата.

— Ама и котката ли? — попита тя.

— А, тя е още един безделник — обясни й Майк. — Също като свещеника.