Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (80)

78.

Закашлях се от дима от тактическата граната, изтичах до прозореца в кухнята на Муни и го разтворих.

— Дяволите да го вземат! — изруга Емили ядосано, като остави пушката си върху гранитния плот в средата на кухнята. — Изпуснахме го.

— По дяволите! — присъединих се и аз в гнева си.

Разкопчах тежката си бронежилетка и седнах до нея. Мъжете от екипа за спасяване на заложници претърсиха всяка стая на двата етажа, но не откриха нищо. Нямаше хора в къщата. Не намерихме Муни, а което бе още по-лошо, нямаше и следа от Дан Хейстингс.

След бърз разговор с шефката си узнах, че Муни още не се е появил на работното си място. Това донякъде беше добре, понеже можеше да избие всички там. Но къде тогава се бе дянал?

— Откъде да започнем претърсването? — попитах шефката си.

— От кабинета му — нареди Каръл Флеминг.

Веднага се качихме на втория етаж и се втурнахме към кабинета му, като буквално изтръгнахме вратата от пантите. В претъпканите шкафове намерихме много папки за съдебни дела, свързани с доверителни фондове и сделки с недвижими имоти. Вероятно ги бе донасял редовно от кантората си. Една от стените цялата бе покрита с фотографии на Франсис Муни по време на изискани благотворителни събития. Имаше и преснимани страници от списанията „Венити Феър“ и „Авеню“. На визитна картичка в страничното чекмедже прочетохме, че Муни бил консултант по филантропия. Несъмнено бе обслужвал само най-богатите и високопоставените, както личеше от благотворителните балове и галавечерите, на които е бил чест гост.

Един от командосите извика от долния етаж. Различих развълнувания глас на Чоу.

— Мисля, че намерих нещо, Ем.

Слязохме бързо долу. Той ни отведе в сутерена, където ни посочи една отворена врата с помощта на фенерчето, монтирано към цевта на автомата му. Пресегнах се и натиснах ключа за осветлението.

И се вцепених… Само примигвах, но не от лампите. Върху бетонния под се издигаха внушителни камари от вестници и книги. На места стигаха до два метра. Изглеждаше като доста разнородна колекция. Имаше цяла секция от документални издания, посветени единствено на критиките срещу президента Буш. Имаше и добре подвързани томове на философа Спиноза. Една книга, озаглавена „Квантова механика и геометрия на бозонните струни“, бе оставена върху автобиографията на Мартин Лутър Кинг-младши. Забелязах няколко книги на френски от Русо и от Алексис дьо Токвил, в които бяха правени ръкописно коментари, също на френски. Имаше и много книги от Жан-Пол Сартър и от френския философ Мишел Фуко.

— Този тип може да е убиец и откачалка, но поне е начетен — отбеляза Емили.

В един метален шкаф намерихме лаптопа му. Емили си сложи ръкавици, преди да го отвори. Целият десктоп екран се оказа запълнен с номерирани документи, написани на Word.

Емили кликна върху един, избран напосоки.

— Те трябва да бъдат показани — зачете. — Комуникацията е безуспешна. Като Малкълм Екс, покосения с шестнайсет куршума борец за правата на чернокожите, аз съм склонен да подкрепям философията, според която трябва да се прилагат всички възможни средства. И аз съм човек със свободна воля, чиито дарби надхвърлят обичайното. И аз нося отговорности, които надхвърлят обичайното. И аз имам…

— Душевно заболяване, което надхвърля обичайното… — довърших вместо нея.

— И така нататък, и така нататък… — Емили прегледа страниците, местейки мишката. — О, господи, та това са към петстотин страници. Тук трябва да има стотици такива документи. Ще ни отнеме цял месец да се ровим из тази лудост.

И тогава чухме лай.

Лаеше полицейското куче, обучено да надушва бомби. Стоеше най-горе на стълбите към сутерена и лаеше към нас като обезумяло.

— Не мисля, че иска да го поразходим — извика Чоу.

— Бягайте навън! Веднага! Всички вън!

Не се наложи да повтаря. За секунди се ометохме от къщата и се озовахме на отсрещния тротоар, зад полицейския кордон, до камиона на специалния отряд. След десет минути от сградата излязоха специалистите по обезвреждане на бомби. Всеки носеше по една картонена кутия.

По-възрастният от тях, с прошарени мустаци, ми махна да отида зад камиона. Преглътнах. Не очаквах, че ще ме покани да хапнем понички.

— Ти ще се справиш по-добре от мен, Майк… — Емили запуши уши с пръстите си.

— Намерихме това в едно скривалище до подземния му кабинет — обясни ми мустакатият, когато приближих.

Надникнах предпазливо в кутията. Вътре имаше куп дълги бели блокчета, приличащи на сладкиши.

— Успокой се. Това е C-4 — обясни ми опитният сапьор и махна с ръка. — Е, наистина още не съм съвсем сигурен дали не е PE-4, британската версия на този пластичен експлозив. На пръв поглед е трудно да се различат. Напълно стабилен е. Можеш да играеш мач с него. Даже да го запалиш, нищо няма да се случи, докато не го свържеш с проводник към някакъв детонатор…

Той замълча за кратко, за да ми покаже другата кутия, съдържаща намотка от нещо приличащо на дебело зелено въже за пране.

— А този детонаторен шнур тук се нарича кордтекс. Прилича на въже и се усуква като въже, но съдържа експлозивна сърцевина, което значи, че представлява един ужасно дълъг капсул-детонатор. С два метра от това може да повалиш цяло дърво. Или една сграда, ако свържеш достатъчно експлозив PE-4 от първата кутия.

Сапьорът поглади мустака си и въздъхна така мрачно, че ми настръхнаха косите.

— Какво има още? — попитах го.

— Проблемът е в кутията…

— В кутията ли? — учудих се аз.

— Пластичният експлозив PE-4 се произвежда в кутии по единайсет килограма, а тук са останали само около три кила. Освен това липсва половината от детонаторния шнур.

Нямах мустаци, затова се почесах по слепоочието. Сетне се обърнах и се загледах към високите сгради, колите, автобусите и пешеходците… Докъдето поглед стигаше, бе пълно с мишени. Муни можеше да се е прицелил във всяка от тях.

— Мамка му! — процедих ядно.

— Ти го каза — съгласи се мустакатият.