Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (7)

5.

Силната струя от приземяването на бизнес самолета на летище Тетърбъро издуха кестенявочервената коса на Емили Паркър и я принуди да наведе глава, докато прекосяваше забързано паркинга, за да потегли по шосе 46 към Ню Джърси. Спря се само за миг, за да се обърне и да види елегантния „Гълфстрийм G-300“, с който преди малко бе долетяла.

Погледна часовника си чак след като включи двигателя на взетия под наем буик „ЛеСейбър“. Още нямаше три часа. Шефът й бе позвънил в дванайсет и половина в дома й край Манасас, щата Вирджиния. За два часа тя измина пътя оттам до Ню Йорк — около четиристотин километра.

„На това му се казва спешна задача“, помисли си младата жена. Естествено, че бе свикнала да работи под напрежение, защото от две години ръководеше клона на Отдела за борба с детската наркомания за североизточните щати.

— Заместник-директорът на ФБР поиска да изпратя за този случай суперченгето си — каза й Джон Мърфи, специален агент, началник на Националния център за анализи на тежките престъпления. — И познай кое е то. Ти си.

Но не получи много разяснения. Само й обясниха, че ще действа като специален съветник по отвличанията към нюйоркската полиция. Издирвали някакво момче на име Джейкъб Дънинг. Баща му — Доналд Дънинг — бе този, който изпрати „Гълфстрийм“-а за нея, което бе немислимо при нормална процедура за разследване на отвличане.

Тя започна да недоумява в какво специално разследване я бяха забъркали.

Докато излизаше от паркинга, позвъни у дома си. След второто позвъняване й отговори брат й — Том.

— Тъкмо слязох от самолета — рече Емили. — Как е тя?

— Всичко е наред. Разположихме щанд за лимонада в края на алеята за автомобили. Толкова е готино, че го правите всяка неделя.

— Тази малка лъжкиня! — възкликна Емили. — Щанд за лимонада? До самата улица? О, типично за нея. Вече те е хванала на въдицата си. Миналата седмица й го забраних. Как е трафикът? Къде си сега? Не си ли с нея? Кой я пази?

— Разбира се, че съм тук, Ем. Да не си въобразяваш, че говоря с теб по телефона от някой бар? — ядоса се брат й. — Ние с Оливия сме неразделни.

Преди месец Том се бе уволнил от морската пехота, но си намери работа в една оръжейна компания в Бетесда и следващата седмица трябваше да започне. Емили се усмихна, като си представи красивата, но още глупавичка четиригодишна Оливия, изправена в дъното на алеята, в зимното си палтенце, да се чуди защо няма никакви купувачи.

— Имаме ли въобще лимонада?

— Взех стратегическо решение, като я замених с куул-ейд.

— Куул-ейд!? Та това е само вода със захар и оцветител. Куул-ейд! Трябва да й дадеш само една чаша. Само една.

— Звучиш, сякаш я карам да пие антифриз. Освен това тя нищо не пие, а се опитва да продава. Моля те, внимавай да не те тресне някой инфаркт. Аз оцелях в Кабул, така че мога да се справя и с Олив. Имаш ли представа колко дълго ще отсъстваш?

— Още не, но ще ти звънна. Ще я целунеш от мен, нали, Том? Знам, че чудесно ще се грижиш за нея. Просто не съм на себе си, когато се налага да замина, откакто… Ти знаеш.

— Р-а-з-в-…

— Ще млъкнеш ли, Том? Тя може да го произнесе по-добре от теб. Дочуване.

След развода си преди една година Емили се премести от Бюрото за борба с детската наркомания в Центъра за изследване на серийни убийци, защото там нямаше нощни дежурства и извънредни часове. Действително докладите за случаите, които пристигаха от всички краища на страната, никак не бяха приятно четиво, но когато си професионалист, трябва да поемаш всяка работа, която можеш да намериш.

Работата й беше идеална с оглед на отглеждането на Оливия, но меко казано, Емили трябваше да започне наново изкачването си в служебната кариера от тясната си стаичка с бежови стени в сутерена на Академията на ФБР, която й служеше като работен кабинет.

Тя се усмихна, изпревари един скъп кадилак и се нареди пред него до будката за таксата за магистралата. Отдясно вече се виждаха силуетите на небостъргачите на Ню Йорк с блестящите им фасади от метал и стъкло, изскочили като приказни видения над мочурливата равнина около Джърси.

„Още се справям — помисли си тя и натисна здраво педала на газта. — Дайте път, суперченгето идва!“