Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (16)

14.

Никъде не намерихме домоуправителя. Най-близките наематели обитаваха втория етаж на съседна паянтова къщурка, но не бе изненада, че никой от тях не бе забелязал нищо.

Сега, когато се измъкнах от горещата спарена дупка, бях благодарен за студения дъжд. Нуждаех се от нещо, което да измие мириса на смъртта от дрехите ми, от кожата ми.

Въпреки опитите ни да опазим всичко в тайна, на излизане забелязах един криминален репортер от „Ню Йорк Поуст“, изправен зад отцепващата жълта полицейска лента, заобиколен от половин дузина наркопласьори, подвизаващи се по Бригс Авеню. Веднъж щом се разчуе за случилото се на този адрес, телевизионните репортери ще се втурнат към Бригс Авеню като акули към прясна плячка. Отвличането и ритуалното убийство на единственото дете на един милиардер няма да се окаже просто поредното събитие в новинарските емисии, а началото на нов цикъл новини.

Тъкмо се насочих към колата, когато забелязах пристигането на първия новинарски микробус. Отдавна се бях убедил, че медийните бури са като природните бедствия — незабавната евакуации е единственият начин да се спасиш от тях.

Когато стигнах до автомобила, Емили се появи от магазинчето на ъгъла. Тя извади покупките от кесията: хартиени кърпички и две кутийки кока-кола. Усилих отоплението на предните седалки.

— Нямаха никакво уиски, но поне колата не е диетична — обясни партньорката ми, като ми подаде едната кола.

Притиснах студената кутийка към врата си, преди да я отворя.

— Не е диетична — промърморих аз. — Емили, май трябва да те похваля на шефа ти. Не ти правя комплимент, но беше страхотна. Знаеш как да действаш, когато се натъкнеш на труп. А аз си мислех, че си само експерт по отвличанията.

— Бях известно време профайлър в Отдела за анализ на поведението — веднага сподели тя. — Голяма късметлийка съм, нали?

Наблюдавах я как подсушава косата си с хартиените кърпички. Забелязах внезапно, че мокрите кичури, полепнали по тила й, бяха с цвета на черни череши.

Тя престана да се бърше, когато криминалистите изнесоха Джейкъб в найлонов чувал. Плъзнаха го отзад в раздрънкания микробус на районната морга в Бронкс, паркиран зад нашия форд „Импала“.

— Изгубих четири — рече Емили, загледана в мокрото от дъжда предно стъкло.

— За какво говориш?

— Дънинг бе толкова впечатлен, че съм спасила три отвлечени деца, но никой не му спомена, че съм изгубила четири — обясни тя, като ме погледна в очите. — Всъщност вече станаха пет…

Вдигнах кутийката и отпих една глътка. Не беше сок от черни череши, по който внезапно закопнях, но трябваше да се задоволя със захарта.

— Три от седем — пресметнах. — Това е страхотно. Ако беше бейзболист, щеше да си нещо като Тед Уилямс.

— Само че това не е бейзбол, нали? — припомни ми Емили, след като помълча за малко.

Отпих още една глътка и дадох на заден ход, за да направя място за изтеглянето на микробуса на смъртта.

— Имаш право — съгласих се, като смъкнах форда от тротоара на мократа улица. — В бейзбола не се проливат сълзи.