Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (67)

65.

Като се събуди внезапно сред мрака, Франсис Муни тутакси съжали за третото шотландско уиски, което снощи си бе поръчал. Алкохолът винаги нарушаваше съня му. Отново се опита да заспи, но точно тогава радиочасовникът му се задейства на режим „будилник“ и от радиостанцията Дабълю Ай Ен Ес отекнаха звуци от ксилофон.

— Добро утро — поздрави водещият. — Вече е пет и половина. Днес, заради Пепеляната сряда, е отменено правилото за паркиране от едната страна на улицата.

При споменаването на днешния ден отчаянието се надигна в гърлото на Франсис като давещ пристъп.

„Денят дойде — помисли си, като застена неудържимо. — Не! Твърде е скоро. Не мога да се справя с това. Какво да сторя?“

Сълзи рукнаха по лицето му. Цели десет минути му бяха необходими, за да възстанови самоконтрола си с бавно дишане. Стисна юмруци и заби нокти в дланите си колкото можа по-силно. Болката бе изключително мъчителна, но той целеше точно това. Избърса очи, изключи проклетото радио и спусна крака от леглото.

Направи си кафе и го понесе през безупречно чистите стаи на къщата си на Двадесет и пета улица в Челси. Любимото му място тук бе шезлонгът на плоския покрив над втория етаж.

Навън хладният въздух го освежи, особено като просна босите си крака върху асфалтовата мушама. Спомни си колко бе играл като дете под навеса на покрива на предишното му жилище, в квартала Инуд. Затова ли сега толкова много обичаше шезлонга на покрива си?

От пустата улица долу се чу шум от самотно бързащо такси. Той се усмихна и извърна поглед на север — към зелената сграда на издателската къща „Макгроу Хил“, приличаща по-скоро на някакъв кораб след корабокрушение, само че в стил ар деко. Усмивката му обаче помръкна, като се извърна към притъмнелия на изток хоризонт зад небостъргача Емпайър Стейт Билдинг.

Денят започваше. И не можеше да бъде спрян. Още една сълза се търкулна по бузата му. Изтри и нея. Въздъхна и допи кафето си тържествено сред утринната здрачевина.

След още половин час, когато заключи входната врата, сивата светлина вече бе плъзнала надолу по цялата Двадесет и пета улица. Винаги се обличаше добре, но в тази най-важна от всички утрини бе надминал себе си. Погали лъскавия ревер на най-хубавия си костюм — в светлосиво райе, ушит от Хенри Пул. Купи си го преди шест години, когато беше в Лондон по работа. Костюмът чудесно се допълваше от черните му обувки от телешка кожа, модел на Джон Лоб, за триста и двайсет долара. Единственото, което не пасваше на тоалета му, бе голямото черно квадратно куфарче със закопчалки от неръждаема стомана, но нямаше как — бе длъжен да го носи със себе си.

Закопча ръкавелите на италианската си поплинена риза от „Търнбул и Асер“, след което внимателно повдигна тежкото куфарче и тръгна с него по улицата, за да спре някое такси.

Църквата, до която таксито го остави след десетина минути, беше „Светото изкупление“ на Трета улица в Ист Вилидж. Избрал бе точно нея, защото свещеникът в тази църква бе най-толерантният в целия град, винаги загрижен както за гейовете, така и за болните от СПИН.

Щом се изправи пред оброчната плоча, Франсис запали няколко свещи и изрече молитва за тийнейджърите, които бе убил. Както бе ставало с всички мъченици, техните души щяха да се възнесат направо в рая, той знаеше това. Принасянето им в жертва най-вероятно ще бъде признато от Бога. Франсис Муни твърдо вярваше в това. Как иначе би могъл да го извърши, ако не го крепеше вярата?

Вдигна глава, когато органът засвири. Започваше литургията в седем сутринта. Бързо запали последната свещ.

— За да не трепва вярата ми в този свят ден, Господи — прошепна мъжът сред тънещия в благоухания мрак.

Седна на най-задната скамейка. Когато настъпи моментът, се нареди на опашката зад десетината подранили богомолци, за да получи своя кръст от пепел. Пепел от палмови клонки — като онези, с които Спасителя е бил приветстван на влизане в Йерусалим през последната седмица от живота Му. Франсис намираше странно успокоение в този факт. Едва не се разплака, когато палецът на свещеника очерта кръст на челото му. В ушите му отекнаха на латински свещените слова:

— Memento homo, quia pulvis es, et in pulverem reverteris.

„Помни, човече: ти пръст си и в пръст ще се превърнеш… А аз съм пръст“, помисли си Франсис. Сетне се обърна и пое назад по централната пътека. Чувстваше се въодушевен, непорочен, изпълнен със светлината на Божията милост. Повдигна тежкото куфарче, което бе оставил до поставката за коленичене. Пристъпваше с лекота на излизане от църквата в тази нова утрин.