Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (62)

60.

Седяхме там, втренчени в телефона. Но едва ли имаше смисъл. Похитителят вече трябваше да се е обадил. При предишните случаи той ни звънеше, за да ни обясни къде е тялото. Дали мълчанието му и оставянето на родителите в неведение не беше най-новият му метод на мъчение? Ако наистина беше така, това действаше като магия.

Единствената следа дойде от мобилния оператор „Веризон“, защото оттам, чрез триангулиране, успяха да засекат приблизително мястото на обаждането. Оказа се някъде в близост до крайбрежния национален парк, по южния бряг на Лонг Айланд. Не бе изненадващо, че когато детективите от Сто двадесет и втори участък се втурнали да претърсят мястото на престъплението, намерили там само чайки. Убиецът сигурно е позвънил от колата, докато е бил край брега… Или кой знае къде? Може и в лодка да е плавал. Така че отново се сблъскахме с непробиваема стена. И пак попаднахме в задънена улица.

Като отидох до прозореца — за трийсети път може би, — забелязах нещо странно да се случва на тротоара пред масивната къща на фамилия Хаас.

Беше се струпала тълпа…

Излязох отвън. Отначало си помислих, че бяха журналисти, но после забелязах, че много от присъстващите бяха с тениски с емблемата на гимназия „Бриърли“. Приятелите на Мери Бет. Те държаха в ръце свещи до купчина плюшени мечета, цветя и волейболна топка с автографи. Почти всички от горния курс присъстваха на бдението. Те викаха, пушеха и държаха нейни фотографии.

Хрумна ми да ги прекъсна, но се отказах. Ако похитителят наблюдаваше къщата, може би щеше да остане поразен и това ще го подтикне да погледне на Мери Бет като на ценна личност от плът и кръв, а не като символ на неговата омраза.

Загледах се в младите им сериозни лица, когато една китара започна да свири. Това бдение беше странно красиво. Потрепващите пламъчета на свещите като че ли се сливаха с далечните светлини на Манхатън отвъд тъмния залив. Очевидно Мери Бет бе чудесно момиче, спечелило любовта на много от съучениците си.

Стиснах силно зъби от яд, че не можех да я намеря. Дори и след цялото това разследване ние бяхме объркани и напълно безпомощни, както всички останали.

Ан Хаас излезе навън и тутакси се озова в прегръдките на приятелите на дъщеря й. Тя поръча пици за всички. С Емили се присъединихме за раздаването. Трябваше да призная, че бях силно впечатлен от емоционалните им реакции, от искреното им желание да се успокояват едни други. Жалко, че само една трагедия може да извади на показ най-доброто у хората.

Емили и аз използвахме възможността да научим още нещо за Мери Бет. Ан Хаас ни представи Кевин Адело, висок баскетболист с рошава коса от гимназията, побратимена с „Бриърли“. Той ни призна, че понякога излизал на срещи с Мери Бет.

— Тя трябваше да постъпи в колежа „Бард“. Заради това, за да бъдем по-наблизо, вместо да се запиша в Принстън, реших да играя в отбора на колежа „Васар“. Тя не е като другите момичета в „Бриърли“, само това ще ви кажа. Мери Бет е стъпила здраво на земята. Щеше да й прилошее, ако беше видяла всичките тези абитуриенти с техните джинси по последна мода. Толкова съжалявам. Ужасно е… Мисля, че е добре, задето се събрахме тук. Иска ми се само да можех да направя нещо.

Извърнах се, когато едно такси намали ход на улицата. Тълпата се струпа около него. Кръвта ми застина, когато отекна оглушителен вик.

— Отдръпнете се! — извиках, докато се мъчех да си проправя път сред шокираните тийнейджъри.

Изплашено момиче в изпомачкан суичър с емблемата на гимназия „Бриърли“ отвори вратата на таксито точно когато излязох на тротоара.

— Всичко е наред — извика Мери Бет и вдигна ръце. — Аз съм добре.

Какво? Не можех да повярвам. Още един неочакван обрат. Това бе първата жертва, която бе оцеляла. Струпаните приятели на Мери Бет заръкопляскаха и засвириха с уста, когато аз се затичах по стъпалата на масивната къща към разплаканата от радост майка.

Той бе пуснал Мери Бет жива?