Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (31)

29.

Мощното туптене на нисколетящия полицейски хеликоптер като че ли отекваше в такт с неудържимо разбеснелия ми се пулс, когато оставих Емили на местопрестъплението и се върнах по тясната алея до тротоара.

Загледах се в поредицата от окаяни три и четириетажни тухлени къщи по дължината на улицата. Партерите на повечето сгради бяха със спуснати метални ролетки, защото принадлежаха на изоставени магазини, но можех да огледам завесите и щорите по прозорците на горните етажи, обърнати към алеята. Все някой трябва да е видял нещо.

Около току-що пристигналия ван на „Спешна помощ“, паркирал пред вратата на джамията, започна да се струпва тълпа от зяпачи. Видях лейтенант Монтана зад предното стъкло, докато викаше подкрепление по полицейската радиостанция.

До вана се насъбраха богомолците, запътили се за поредната молитва в джамията: мъже с куфии на главите и няколко жени, забулени с техните черни забрадки, наричани хиджаби. Но се появиха и някои от местните, които не бяха мюсюлмани, а само търсеха поредното зрелище.

Извадих снимката на Челси и се приближих към множеството.

— Това момиче бе намерено мъртво там, в дъното на алеята — обявих, като вдигнах снимката над главата си. — Да сте видели нещо подозрително тази сутрин?

— О, бяло момиче. Значи заради това е цялата суматоха — подхвърли млада, но доста пълна жена, като се засмя, докато отхапваше от хамбургера си.

— Безобразие — заговори застаналият до нея едър мъж със сплетена на расти коса. — Защо ченгетата се мотаят около джамията? Тук идват само богобоязливи люде. А сега се намъкнаха тези богохулници. Пак се започна с религиозната й расовата дискриминация. Нищо не знаем за някакво бяло момиче!

От начина, по който стоеше мъжагата, полуизвърнат и несъзнателно закриващ дясната си страна, бях готов да заложа месечната си заплата, че мога да отгатна какво крие под голямата си развлечена тениска на „Джайънтс“. Исках да го арестувам на място. Да си изкарам на този задник обзелия ме гняв. Дори не се замислих, че с това мога да взривя тълпата.

Поех дълбоко дъх, за да се овладея, а миг по-късно иззад ъгъла се показаха две патрулни коли от Двайсет и пети полицейски участък.

Закрачих назад към местопрестъплението, когато чух как някакъв прозорец се затръшна от другата страна на улицата. Зад мръсното стъкло на втория етаж ме гледаше слаба чернокожа жена на средна възраст. Тя дълго не откъсна очи от мен, като ми кимна плахо, преди да се отдръпне навътре в апартамента си.

Явно искаше да говорим, но не пред съседите. Боже, дано това ни доведе до някаква следа, помолих се, преди да се върна при Емили.

Оставих двама от униформените си колеги да охраняват алеята и поведох Емили с мен през улицата. Щом влязохме в преддверието, ключалката на една от вътрешните врати изщрака. Показа се жената, която бях видял през прозореца. Тя притисна пръст към устните си в знак да мълчим и само с жест ни покани вътре.

Апартаментът й блестеше от чистота. Мебелите бяха подредени с вкус върху пода от полирано дърво. В кухнята се виждаха домакински уреди от неръждаема стомана.

Жената се представи като госпожа Прайс. След като се преместихме в дневната, аз й показах снимката на Челси.

— Тялото на това момиче беше намерено захвърлено в дъното на алеята на отсрещната страна на улицата — тихо й обясних.

Жената шумно се затюхка, докато гледаше снимката.

— Още едно мъртво дете — промърмори тя с напевния си карибски акцент. — Щях да кажа, че този свят е полудял, но не помня някога да не е било така.

— Имате ли някаква информация, която бихте искали да споделите с нас, госпожо Прайс? — попита я Емили с настойчив тон. — Това вероятно се е случило точно след разотиването на хората от сутрешната молитва.

— О, знам ги тези проклети високоговорители — намръщи се тя. — Не биваше да им позволяват това. Религия или не, но накрая всичко се свежда само до непоносим шум. Сто пъти съм звъняла на телефона на общината, но какво, мислите, че се промени?

— Видяхте ли нещо? — попита Емили.

— Не — каза тя. — Но вие трябва да говорите с Биг Айс, местния наркопласьор.

— Онзи шумния, с растите ли? — намесих се аз.

Тя кимна, присвила устни.

— По-скоро бих го нарекла Големия дявол. Превърна този блок в истински ад за всички почтени хора, които имат работа и се опитват да си гледат семействата. Хората на Биг Айс киснат на онзи ъгъл още от ранна утрин и не мърдат оттам през всичките часове чак до следващата сутрин. Ако нещо се случи в този квартал, сигурна съм, че ще го видят. Той пък си въобразява, че е много ловък, след като върти всичките си далавери само от магазина си за дрешки на ъгъла, докато неговите хора са поели продажбите на улицата.

— Как се казва магазинът? — попитах.

— Бутик „Енерджи“. Продават всякакви глупави парцали за любителите на хип-хопа. Точно на ъгъла е.

— Добър човек сте вие, госпожо — похвалих я, като си изясних картината. — Иска се смелост, за да се каже това.

— А пък вие предайте на майката на това красиво момиче, че съжалявам за загубата й — поръча ни слабата жена, като ни изпрати до вратата. — Трима синове съм отгледала в този блок с ужасни усилия. Ако ми ги отнемат така, не знам какво ще правя.