Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (100)

98.

Емили се отърва леко — въобще не й се наложи да плаща за вечеря. Париш и Мейсън настояха да поканят целия тактически екип, при това не къде да е, а в прочутия ресторант-градина в Сентръл Парк Уест.

За вечерята наеха един от по-малките салони за банкети. Събраха се стотина полицаи. Рамирес и Шулц, които пристигнаха по-рано, за да отворят бара, изглеждаха адски развеселени, все едно че бяха изпили вече над десетина коктейла „Белини“. Но по-вероятно бе радостта им да се дължеше на повишенията, с които бяха удостоени. Уловиха се за ръце, когато наетият духов оркестър засвири песента на Франк Синатра „Ню Йорк, Ню Йорк“.

— Искам да се събуждам в град, който никога не спи — пееха те, като се поклащаха пред засмените музиканти, облечени в смокинги. — За да се уверя, че съм номер едно начело, като краля от двореца на хълма.

— Ето, увери ли се, че бях прав, като ти казах, че този отдел е първокласен — заявих на Емили и я хванах за ръка.

Понесохме се по дансинга, окъпани от светлината на кристалните полилеи, заобиколени от разкошните, ръчно изработени огледала. Пихме шампанско, а когато седнахме край масите за вечерята, се заливахме от смях бурно и май прекалено шумно, без да се тревожим за каквото и да е.

Сервитьорите не се уморяваха да ни обслужват, и то така, както никога не ми се бе случвало. Редуваха се чаша след чаша френско шампанско. Само от любопитство надникнах в менюто и онемях, щом видях, че бутилката струва от триста до четиристотин долара.

— Това, което направи в борсата, направо ми спря дъха — признах на Емили, пресушавайки поредната чаша за трийсет долара. — Наистина беше много добра.

Капките от шампанското „Вьов Клико“ опръскаха лицето ми, когато Паркър докосна бедрото ми под масата.

— Не е ли съвпадение? — попита тя, като изпи на екс чашата си и се вгледа право в очите ми. — И теб си те биваше, детектив.

С Емили имахме основателна причина, за да бързаме с вечерята. Оставихме лъжичките в чиниите с тирамису много преди другите полицаи да бяха започнали пиршеството.

— Къде сте се разбързали двамата? — попита ме моята шефка, когато се сбогувахме набързо. — Вие сте звездите на празненството. Париш и Мейсън дори още не са се появили.

— Хм… — заекнах аз. — Емили трябва да…

— Да си хвана полета — довърши тя вместо мен. — Искам да се прибера още тази вечер във Вашингтон. Не бива да изпусна този полет.

В таксито, което ни отведе до хотела на Емили, беше горещо, въздухът — тежък, а пътят — прекалено кратък, макар че ни предложи всичко, което можеше да се очаква от една перфектна вечер в Ню Йорк: пищните светлини на Таймс Скуеър, копринената й блуза, червените й нокти с безупречен маникюр, завистливо усмихнатия таксиджия…

Втурнахме се към асансьора в хотела и едва не съборихме излизащите абитуриенти от някаква гимназия в Мисури. Малко оставаше вратата на асансьора да се затвори след нас, когато изведнъж се отдръпнах в коридора.

— Какво правиш, по дяволите? Няма ли да дойдеш с мен? — възкликна Емили.

— Просто си спомних нещо — изрекох колебливо.

— Заради бавачката е, нали?

Нищо не казах.

— Заради нея е, Майк. Определено е заради бавачката, независимо дали си го признаваш или не. О, добре.

Тогава тя ме целуна за последно. Сграбчи ме за реверите и с все сила впи устни в моите. Стори ми се толкова топла, както бяхме плътно притиснати. Исках да я прегърна, да се кача с нея нагоре с асансьора.

Но в този миг Емили ме отблъсна гневно от себе си. Направо ме изрита, за да ме накара да си тръгна.

— Ти губиш, ченге — прошепна тя. Беше бясна и разгорещена, с раздърпана блуза, пламнали страни и разрошена коса. — Майната ти, ти губиш, Бенет, задник проклет.

Дъхът ми секна, като видях как силуетът на Емили Паркър изчезна зад вратата на асансьора.

„Аз губя“, повторих наум.

— Дяволски е права — споделих на излизане с портиера.