Метаданни
Данни
- Серия
- Майкъл Бенет (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Worst Case, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стамен Стойчев, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж. Безизходица
Американска, първо издание
Превод: Стамен Димов Стойчев
Отговорен редактор: Тодор Пичуров
Стилов редактор: Красимир Димовски
Компютърна обработка: Ана Цанкова
Коректор: Недялка Георгиева
Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 17
ИК „Хермес“, 2012 г.
ISBN: 978-954-26-1125-7
История
- — Добавяне
Втора част
Последният изпит
19.
Челси Скинър не можеше да спре да трепери. Отначало беше само заради страха, но след като от три часа лежеше завързана върху леденостудения под, измръзна до смърт. Студът я пронизваше до костите.
Само веднъж, припомни си тя, бе мръзнала така: когато за пръв път я заведоха на ски в Колорадо. Беше само на шест години. Изнерви майка си, щом изпусна дъха си, имитирайки, че пуши невидима цигара, в задния двор на къщата, която баща й наскоро бе построил.
Челси се разплака през тракащите си зъби. Точно това бе проблемът й сега… Винаги искаше да е по-голяма, винаги опитваше да се изтъква. Защо просто не можеше да бъде доволна от себе си? Сякаш вътре в нея зееше някаква дупка и независимо с какво се опитваше да я запълни — дрехи, храна, приятели, наркотици, гаджета, — все оставаше някакво пространство, макар и съвсем мъничко, което й пречеше да се чувства като цялостна личност. На практика си бе заслужила това. Писано е било да се случи…
Престани!, заповяда си момичето. Веднага!
Беше отвлечена, а реши точно сега да се самоупреква? Още вчера трябваше да престане. Не беше терапевтично оправдано. Не беше в хармония с това, на което я бяха учили в лагера „Биг Кънтри“ — рехабилитационен център за укрепване на психиката сред природата. Там я бяха изпратили миналото лято родителите й, за да „даде на задна скорост“, както повтаряше баща й.
Но нещата, които й се случваха сега, бяха съвсем истински…
Някой я беше зашеметил пред къщата й, когато се прибираше от танците, продължили цяла нощ.
Беше й свалил джинсите и тениската и тя беше останала само по сутиен и бикини.
А ръцете и краката й бяха завързани с много широки полиестерни ленти.
Държаха я против волята й в нещо, приличащо на крипта.
Всички тези факти бяха странни, но много реални. И ужасяващи.
Внезапно си припомни на какво наблягаше в лекциите си Ланс, психологът й от „Биг Кънтри“: Ти сама създаваш своя собствена реалност.
Тогава тя си каза, че това бе най-голямата глупост, която някога бе чувала. Но сега, след като размисли, беше склонна да се съгласи, че той може би е имал право. Когато се озовеш в подобна ужасна ситуация, или може да се удавиш в пристъп на самосъжаление, или можеш да…
Челси се стегна, щом светлините се запалиха. Вратата към разнебитената стая, в която момичето бе заключено, изскърца и се отвори. Устата й пресъхна.
На прага се появи някакъв мъж в костюм, но със скиорска маска.
„Това не е истина“, помисли си тя, когато мъжът пристъпи навътре и коленичи до нея.
— Здрасти, Челс — заговори той с добре шлифован глас.
После я блъсна с глава в лицето и светът за нея помръкна.
Свести се, щом дочу някакво съскане.
Мъжът със скиорската маска стегна последната от полиестерните ленти, с които я закрепи неподвижно към ръчната количка, на която тя се намираше сега. Сетне изкара количката от стаята, повдигна я по няколко стъпала и започна забързано да я бута по някакъв дълъг коридор, чиито стени бяха облицовани с фаянс.
Стаята, в която влязоха, беше с нисък таван и тезгях от неръждаема стомана, разпрострян по цялата дължина на една от стените. Той спря количката със силно дрънчене.
— Аз нищо… — заекна Челси и цялата се разтрепери. — Аз н-н-нищо не съм направила.
— Именно — обади се нейният похитител зад гърба й. — А може би е трябвало да направиш. Не си ли се замисляла за това? Не ти ли е идвало наум, че си пропуснала да сториш нещо?
Докато го гледаше смаяно, мъжът отиде до умивалника. Извади изпод него оранжева двайсетлитрова кофа, купена от „Хоум Депо“. Завъртя крана и започна да я пълни.
— А сега ще те подложа на малък изпит — рече мъжът. — Темата е водата. Знаеш ли, че 1,1 милиарда души от цял свят нямат прясна вода за пиене? Това са много хора, нали? А ето и моя въпрос номер едно. Той е следният: Колко литра чиста вода отиват, за да си изпереш тениската от „Абъркромби и Фич“, както и джинсите си от „Долче и Габана“?
„Това е някакъв кошмар — помисли си Челси и се взря слисано в мъжа, който затвори крана и отстъпи назад, като с лекота повдигна тежката кофа с лявата си ръка. — Аз съм Алиса, пропаднала в заешката дупка и изяла погрешния резен от тортата.“
Момичето не издържа и сведе очи.
— Не знам — призна си тя шепнешком.
Без никакво предупреждение мъжът подхвана кофата откъм дъното и лисна студената вода в лицето й. Трябва да е била откачила, за да си мисли, че преди й е било студено. Това сега беше истински мраз, като в Северния ледовит океан. Вледеняващ, като в далечния космос.
— Отиват сто и петдесет литра! — кресна й мъжът със скиорската маска. — В селата на провинциална Камбоджа и в Северна Уганда двеста-триста души се бият всеки ден кой да се добере до една ръчна помпа, за да се сдобие с вода, без която не може да оцелее. Цели семейства измират заради липсата й. Докато ти се досещаш бегло за нея само когато някой келнер те пита дали я искаш газирана или не!… А сега въпрос номер две: Колко хиляди деца в цял свят ежедневно измират от болести, пренасяни чрез водата, като холера, дизентерия и хепатит?
Челси вече не го слушаше. Толкова й бе студено, че не можеше нито да чува, нито да мисли. Като че ли ледник се движеше през тялото й, вкаменяваше мускулите й, сухожилията й, костите й. „Скоро ще достигне сърцето ми“, помисли си тя. Студът я обгръщаше отвсякъде, все едно че бе попаднала във фризер.
Мъжът се върна към мивката с кофата в ръка. Започна да си подсвирква мелодията от тв шоуто „Ва банк“, преди отново да завърти крана.