Метаданни
Данни
- Серия
- Майкъл Бенет (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Worst Case, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стамен Стойчев, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж. Безизходица
Американска, първо издание
Превод: Стамен Димов Стойчев
Отговорен редактор: Тодор Пичуров
Стилов редактор: Красимир Димовски
Компютърна обработка: Ана Цанкова
Коректор: Недялка Георгиева
Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 17
ИК „Хермес“, 2012 г.
ISBN: 978-954-26-1125-7
История
- — Добавяне
67.
Франсис З. Муни разклати няколкото таблетки дексадрин, докато крачеше през прочутата Флат Айрън Билдинг на ъгъла на Бродуей и Пето Авеню. Но когато премина на отсрещната страна, откъм Медисън Скуеър Парк, той промени намерението си и пусна хапчетата в кошчето за смет на ъгъла. Днес не се нуждаеше нито от амфетамини, нито от други стимуланти.
И без това кръвта му кипеше. Сега му изглеждаше значимо всичко, което предизвикваше изострените му сетива, като сложните архитектурни украси по сградите от Долен Бродуей в стил боз ар. Харесваха му дори познатите миризми, разнасящи се от количките за понички, та даже и изпоцапаните тротоари. Никога досега не бе възприемал всичко около себе си така живо.
Куфарчето, което носеше, все повече му натежаваше. На всеки следващ светофар трябваше да го премества от едната в другата си ръка. От напрежение се изпоти, ризата залепна на гърба му. Но въпреки това, не можеше да вземе такси. Последното си пътуване, прилично на поклонение, трябваше да измине пеш.
Винаги бе обичал този град. Едно от най-чудесните и най-простите удоволствия в живота му някога бе да скита по безкрайно очарователните му улици. Французите бяха измислили дума за любителите на градските разходки: фланьори — хора, за които е удоволствие да наблюдават урбанистичния пейзаж.
Но в това беше и проблемът, помисли си той, докато продължаваше да крачи. Имаше цел, заради която трябваше да извърви прекалено дълъг път.
Внезапно се спря на ъгъла на Двадесет и пета улица и Пето Авеню. Една жена се появи от алеята покрай някаква порутена сграда, понесла чувал за смет.
— Извинете ме — извика Франсис, докато още подтичваше. — Госпожице! Хей, вие там!
Тя се спря.
— Как смеете! — изкрещя й Франсис и посочи бутилката от диетична кола, която ясно се очертаваше в тънката найлонова торба. — Това се рециклира. Трябва да го извадите!
— А ти пък кой си? От боклукчийската полиция ли си? — сопна се тя и му показа среден пръст. — Гледай си работата, шибаняк.
Франсис се замисли дали да не я гръмне. Неговата предана берета, заредена, го чакаше най-отгоре в куфарчето. Така с един изстрел щеше да затрие цялото самодоволство от грозната й физиономия. А накрая да я изрита настрани до смърдящата алея, където й беше мястото. Но внезапно осъзна, че ако го направи тук, ще бъде ужасно рисковано, и стисна зъби. Не биваше да позволи на емоциите му да надделеят. Имаше много по-голяма цел.
Но не можа да се сдържи, когато спря за втори път, на Тридесет и трета улица, през една пряка на юг от Емпайър Стейт Билдинг. Остави куфарчето си на земята и застана пред спрял на ъгъла камион на телефонна компания с работещ двигател.
— Извинете! — провикна се той към дебелака, който седеше зад волана и нагъваше закуската си. Почука рязко на страничното стъкло с пръстена си с емблемата на Колумбийския университет. — Казах: извинете!
Шофьорът от телефонната компания отвори вратата и скочи на тротоара. Беше с бръсната глава и широки рамене на ръгбист.
— Да ти го начукам, защо ми тропаш по прозореца бе, помияр? — измуча дебелакът и изплю цял куп трохи от поничката.
— А ти защо висиш тук без работа, мръснико? — ревна му Франсис в отговор. — Нарушаваш правилото от раздел двадесет и четвърти, сто шестдесет и трети член от административния правилник на Нюйоркската община: „На никого не се разрешава да паркира с включен двигател, освен ако е упълномощен като превозно средство към Спешна помощ, и да го оставя работещ за повече от три минути паркиране“. Виждаш ли въобще тази отрова, дето излиза от ауспуха ти? В нея има химикали като бензен, формалдехид, ацеталдехид, да не споменаваме за твърдите частици, които могат да заседнат дълбоко в белите ти дробове. Това убива хората, пък и загрява околната среда. Как може?…
Мъжагата от телефонната компания зяпна и се облещи. Сетне изсумтя нещо и здравата му десница се изстреля напред. Грабна вратовръзката на натрапника и го завъртя около себе си. Франсис внезапно се озова във въздуха и се блъсна в будката за вестници на ъгъла. Ожули брадата и дланите си, когато се приземи на Пето Авеню. Засвириха клаксони, а рекламните брошури за семинара на свободните нюйоркски писатели се разлетяха около лицето му.
Франсис се обърна и устата му се изпълни с отпадните газове, наситени точно със същите твърди частици, за които говореше. Гумите на камиона от телефонната компания изсвистяха и той потегли с пълна газ.
По окървавените му длани се бяха забили ситни камъчета, заедно с нещо мръсно и черно, стичащо се по ръкава на изискания му костюм, шит по поръчка. Сведе поглед към скъсания на коленете панталон от „Савил Роу“. За миг сякаш отново се върна в двора на училището си, където толкова пъти бе блъскан и повалян на асфалта от онези задници, всичките до един по-едри и по-големи от него. Също както тогава, го обзе чувство за безпомощност.
Но се сети как шашна този простак, шофьора от телефонната компания, и се засмя, изненадващо дори за самия себе си. Трябваше да спре с тези глупости. Дори леко се отърва, здравенякът можеше да го убие.
Пък и Франсис вече не бе безпомощен… Той напипа куфарчето си. Потупа го с любов, преди да го вдигне и да продължи похода си на север.
Като ускори крачка, един откъс от Робърт Фрост от учебника по граматика изплува в паметта му.
И той си напомни: Но съм дал обещания, които трябва да спазя, както и километри ме чакат да извървя, преди да заспя[1].