Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (71)

69.

Потънал в мисли по разследването, още не бях съвсем в час, когато десет минути по-късно с Криси влязохме в апартамента. Иначе щях да проверя кой звъни, преди да вдигна мобилния си телефон.

— Какво е станало пак? — изкрещях по телефона.

— Какво да е станало? — учуди се Шеймъс, дядо ми. — Всъщност какво значение има? Вече каза ли й?

— Какво да кажа? И на кого?

— На Мери Катрин, идиот такъв! Ох, знаех си, че ще забравиш. А пък самата Ем Си^[1] напоследък е станала една такава затворена. Като си толкова велик детектив, песента „Честит рожден ден“ не ти ли подсказва нещо?

— Мам… — заекнах. — Не. Бях забравил.

Имаше право да ме нарече идиот! Можех поне да се престоря, че съм се отбил в кухнята, за да си взема един мъфин или нещо подобно. Дали Мери Катрин няма да ме изгони? Не бях сигурен. Но трябваше да се справя със ситуацията, и то бързо. Чух как водата в чайника започна да ври.

Може пък все още да имам късмет.

— Ще се оправя с това, отче — отсякох и затворих телефона.

Заварих Мери Катрин да взема една чаша от шкафа над вратата в кухнята.

— О, ето къде си била — възкликнах, като я прегърнах изненадващо. — Честит рожден ден! — изрекох колкото можах по-весело и побързах да лепна една целувка на бузата й.

Но се оказа, че аз бях по-изненаданият.

Мери Катрин рязко извърна глава и устните ни сами се намериха. Отначало се опитах да се отдръпна — като ударен с електрошокова палка, но после, преди да се усетя, ръката ми сама напипа тила й… И ние направихме точно това, което се прави в подобни случаи.

Чашата, която Мери държеше, неусетно се претърколи от плота, падна и се разби. Получи се наистина едно страстно и дълбоко емоционално изпълнение.

— Мери Катрин! — провикна се Криси след секунда, вече стигнала пред кухненската врата.

Мери едва не ми счупи носа, когато се изтръгна светкавично от прегръдката ми. Лицето й бе пламнало. Моето — също. Тя отметна русата си коса и се взря във физиономията ми, зачервена като божур. Дори не успях да си затворя устата и само зяпах объркано…

— Дяволите да те вземат, Майк — изрече задъхано тя, преди да побегне към коридора. Нима се разплака? Но защо?… Едва си поемах дъх. Чух как след секунда се затръшна вратата на банята.

Останах вцепенен, с блокирал мозък и примигващи очи, когато нахълта Криси.

— Къде е Ем Си? — попита ме тя.

— Не знам. Счупих една чаша, Криси. Ще ми подадеш ли кошчето за отпадъци?